— С какво мога да ви бъда полезна?
— Вих искал да се срещна с кмета Пасилидис. Аз работя в американски вестник. Подготвяме статия за десетте най-перспективни млади мъже в Гърция и смятаме, че господин Пасилидис…
Обяснението не звучеше убедително дори в моите уши. Стърчах там, загледан в капчиците пот по белите хълмове на пазвата й, и чаках да ме отпрати. Но тя налапа кукичката стръвно и без никакво протакане бях допуснат до кабинета на местното величие.
— Радвам се, че ни гостувате — започна дядо ми на безупречен английски. — Моля, настанете се удобно. Да ви предложа мартини? Или предпочитате да запалите…
Вцепених се. Изпаднах в паника. Дори не стиснах веднага протегнатата ръка.
Щом видях Константин Пасилидис, аз се сковах от ужас.
Разбира се, не бях виждал дядо си жив. Някакъв фундаменталистки боклук го гръмнал през 2010 — годината на убийците, когато загинали твърде много хора.
Пътешествията във времето за пръв път станаха страховито истински за мен в този миг. Юстиниан в имперската ложа на Хиподрума беше нищо пред Константин Пасилидис, който ме посрещна в своя кабинет.
Изглеждаше малко над трийсетгодишен — същински вундеркинд в политиката. Тъмната къдрава коса тепърва започваше да се прошарва на слепоочията, имаше спретнато подкастрени мустаци и малка кръгла обеца на лявото си ухо. Най-силно ме стъписа приликата ни — спокойно би могъл да мине за мой по-голям брат.
Мигът се проточи безкрайно, преди да се опомня. Предполагам, че го озадачих малко, но той любезно ми предложи за втори път напитка или цигара. Отказах, като вметнах, че не съм почитател на тази разтуха, и някак събрах самообладание да започна „интервюто“ с него.
Поговорихме за политическата му кариера и неговите прекрасни намерения за Спарта и за цяла Гърция. Тъкмо побутвах ненатрапчиво разговора към личния му живот и той си погледна часовника.
— Време е за обяд. Ще бъдете ли мой гост?
Той бе намислил типичната за Средиземноморието предълга обедна почивка — да излезе от кабинета си за три часа и да се прибере вкъщи. Сам караше колата си. Апартаментът му беше в един от сивите жилищни блокове — четири скромни стаи на петия етаж.
— Запознайте се със съпругата ми. Катина, господинът е американският журналист Джъд Елиът. Иска да пише за моята политическа кариера.
Аз зяпнах баба си.
Баба ми ме зяпна.
И двамата се опулихме слисани.
29.
Тя имаше красотата на момичетата от древните критски стенописи. Много мургава, чернокоса, с тъмни очи. Преливаше от селска жизненост. Не показваше гърдите си като мустакатата любителка на модата пред кметския кабинет, но и тънката блузка не ги скриваше кой знае колко. Гърдите бяха щръкнали и кръгли. А тазът — широк. Пищна плодовита плът. Тогава трябва да е била на двайсет и три, най-много на двайсет и четири години.
Това си беше похот от пръв поглед. Нейната хубост, нейната простота, нейната топлота ме завладяха мигновено. Усетих познатия гъдел в скротума и стягане в задника. Жадувах да разкъсам дрехите й и да проникна надълбоко сред сгорещените, разрошени косми по слабините й.
Нямаше нищо общо с кръвосмесителното настървение на Метаксас. Само невинна, чисто животинска реакция.
Във внезапния прилив на желание дори не я възприемах като своя баба. Виждах в нея единствено млада и фантастично съблазнителна жена. Миг-два по-късно се сетих коя е тя и всичко отшумя тутакси.
Пред мен стоеше баба Пасилидис. А аз я помнех добре.
Неведнъж я посещавах в центъра за възрастни хора близо до Тампа. Тя почина през 49-а, когато бях на четиринайсет, и макар че още не бе доближила осемдесетте, открай време изглеждаше ужасно стара и немощна — съсухрена, изпита, потрепваща дребна женица, която винаги носеше черни дрехи. Само очите й — Господи, тези тъмни, преливащи, топли, блестящи очи! — понякога бяха като намек, че много отдавна може да е била здрав, изпълнен със сили човек.
Баба Пасилидис страдаше от какви ли не болести, отначало чисто женски, после нарушения в работата на бъбреците и тъй нататък. Поне десетина пъти й присаждаха нови, клонирани органи, но нищо не помогна и през цялото ми детство тя крееше все по-немощно. Все чувах за поредната й криза по пътя към гроба. Горката старица…