— Разбирам… — Пак започнах да треперя. — А фамилното име? И тогава ли е било Маркезинис?
— О, не, Маркезинис е доста съвременна гръцка фамилия! Във Византия сме принадлежали на рода Дука.
— Тъй ли?! — облещих се аз. Все едно някой германец да твърди, че носи кръвта на Хохенцолерните или англичанин да си приписва гени от Плантадженет. — Дука! Наистина ли?
Бях видял бляскавите дворци на рода Дука. И бях гледал как четирийсет горди представители на рода Дука крачат в златотъканите си одежди по улиците на Константинопол, за да празнуват въздигането на трона на своя братовчед Константин. Щом Пасилидис беше Дука, значи и аз бях Дука.
— Е, родът е бил много голям — добави Пасилидис — и доколкото знам, ние сме били от не толкова знатните разклонения. Все пак човек може да си позволи мъничко гордост, че произхожда от такъв род.
— Няма спор за това. Бихте ли могли да споменете имената на някои свои прадеди в Константинопол?
Сигурно въпросът ми прозвуча така, сякаш се канех да ги потърся при следващото си пътуване до Византия. Тъкмо такова беше и намерението ми, но Пасилидис не би могъл да се досети, защото още нямаше и теория на пътешествията във времето.
Той сви вежди.
— Това необходимо ли е за статията, която ще напишете?
— Всъщност не. Обикновено любопитство.
— Май познавате историята на Византия не чак толкова повърхностно.
Изглежда недоумяваше, че някакъв американски варварин е чувал името на прочут византийски род.
— Само откъслечно — вдигнах рамене. — Каквото съм запомнил от уроците в училище.
— За жалост не мога да ви кажа имена. Не познавам родословието си толкова подробно. Може би някой ден, когато се оттегля от политиката, ще поровя в историческите архиви… — Той тръсна глава и каза: — Още не мога да се опомня, че толкова си приличаме. Искате ли да се снимаме?
Чудех се дали не нарушавам правилата на времевия патрул. Твърде вероятно беше, но не измислих как да откажа любезно на толкова безобидна молба.
Моята баба донесе фотоапарат, Пасилидис и аз застанахме един до друг и тя направи първо снимка за него, после и за мен. Щом излязоха обработени от фотоапарата, тримата се взряхме в тях.
— Като братя — повтаряше тя. — Като братя!
Още щом излязох от апартамента, накъсах моята снимка на парченца. Предполагам обаче, че някъде из книжата на моята майка още има овехтяла и плоска снимка, на която баща й стои до по-млад от него мъж, с когото си приличат много. Сигурно си е мислила, че е някой далечен роднина. Нищо чудно снимката да е запазена и досега. Не бих се престрашил да я потърся.
30.
Дядо Пасилидис ми спести много напразни усилия — тършуване в почти осем века.
Скочих напред по линията към текущото време, порових за сведения в службата на времето в Атина и се нагиздих като византийски благородник от края на дванайсети век, с пищна копринена туника и черно наметало. Отпътувах на север към Албания и пристигнах в град Джинокастер. Преди столетия името му било Аргирокастро, намираше се в областта Епир.
И там се пренесох назад по линията в 1205 година.
Селяните зяпаха почтително моята княжеска премяна. Казах им, че съм тръгнал към двора на Михаил Ангел Комнин и те ме упътиха, продадоха ми и магаре, за да стигна по-лесно. Заварих Михаил и свитата му от византийски изгнаници да се забавляват със състезание с колесници в импровизиран хиподрум в подножието на назъбени ридове. Промъкнах се в тълпата ненатрапчиво.
— Търся един Дука — подхвърлих на кротък старец, който разнасяше вино.
— Кой Дука по-точно?
— Мнозина ли са тук? Нося вест от Константинопол за Дука, но там не ми казаха, че ще заваря повече от един на това място.
Старецът се разсмя.
— Ами очите ми виждат наоколо Никифор Дука, Йоан Дука, Лъв Дука, Георги Дука, Никифор Дука Младши, Михаил Дука, Симеон Дука и Димитрий Дука. Засега не мога да зърна Евтимий Дука, Леонтий Дука, Симеон Дука Високия, Константин Дука и… пропуснах ли някого?… да, Андроник Дука. Та кого от рода търсите?
Благодарих му и скоро се прехвърлих напред по линията.
В Джинокастер през шестнайсети век попитах за семейство Маркезинис. Със старинното облекло на византиец заслужих доста недоумяващи погледи, но пък византийските златни монети ми осигуриха цялата формация, от която се нуждаех. Заради първата ми казаха как да се добера до имението на Маркезинис. Още две ме запознаха с управителя на лозята им. Още пет — скъпичко ми излезе — и вече похапвах зряло грозде в просторната гостна на Григорий Маркезинис, старейшината на рода. Той беше достолепен мъж на средна възраст с гъста прошарена брада и пронизващи очи. Изглеждаше суров човек, но не пестеше гостоприемството. Докато разговаряхме, неговите дъщери шетаха спокойно около нас — сипваха вино в чашите, носеха още грозде, студен агнешки бут, вкусен ориз. Момичетата бяха може би на тринайсет, петнайсет и седемнайсет години. Внимавах да не се заглеждам в тях, защото познавах сприхавия нрав на планинските големци.