И трите бяха красавици — мургава кадифена кожа, тъмни очи, хубави гърди, сочни устни. Биха могли да са сестри на моята лъчезарна баба Катина Пасилидис. Убеден съм, че и майка ми Диана е изглеждала така като момиче. Тези родови гени са силни.
Ако не бях сбъркал с разклонението на родословното дърво, някое от момичетата беше моя далечна прабаба. А Григорий Маркезинис беше мой пра-пра… и така нататък… прадядо.
Представих се като богат млад кипърец от византийски произход, който обикаля света в търсене на удоволствия и приключения. Григорий, чийто гръцки беше лекичко зацапан с албански думи, очевидно не бе срещал жител на Кипър дотогава, защото произношението ми не го накара да се усъмни.
— По кои земи сте били? — попита той.
Изброих небрежно Сирия, Либия и Египет, Рим, Париж и Лисабон, споменах и че съм бил в Лондон, за да присъствам на коронясването на Хенри VIII, после продължих с Прага и Виена. А сега пътувах отново на изток към турските владения, решен въпреки опасностите да посетя гробовете на прадедите си в Константинопол.
Той изви вежда, щом стана дума за предтечи. Докато режеше енергично парче агнешко с кинжала си, полюбопитства:
— А вашият род високопоставен ли е бил по онова време?
— Аз произхождам от рода Дука.
— Дука ли?!
— Да, Дука — потвърдих с равен глас.
— И аз съм от рода Дука.
— Тъй ли било?!
— Не може да има никакво съмнение.
— Дука в Епир! — провикнах се аз. — Как се е случило?
— Дошли сме тук с Комнините, след като онези свине латините си присвоили Константинопол.
— Наистина ли?!
— Няма съмнение!
Той заръча да донесат от най-доброто вино в дома му. И когато дъщерите му се върнаха, извика оживено:
— Сродник! Сродник! Странникът се оказа сродник! Приветствайте го както подобава!
Заобиколен от момичетата Маркезинис, аз се озовах сред стегнатите им гърди и сладко ухание. Прегръщах ги съвсем целомъдрено, както би постъпил неочаквано появил се братовчед.
Отпивахме от гъстото старо вино и обсъждахме родословното дърво. Аз започнах, като си избрах наслуки един Дука — Теодор, и му приписах бягство към Кипър след злощастната 1204 година. Маркезинис прие думите ми с пълно доверие. Съчиних дълга поредица от мъже в това разклонение на рода Дука между мен и Теодор, като използвах обичайни византийски имена. Щом приключих, попитах:
— А ти какво знаеш за рода, Григорий?
В по-трудните за паметта му моменти той си помагаше, като драскаше с кинжала по дебелия плот на масата. Проследи произхода си до Николай Маркезинис в края на четиринайсети век, който се оженил за най-голямата дъщеря на Мануил Дука от Аргирокастро. Мануил имал само дъщери и нямало на кого да предаде родовото име. Григорий стигна полека и до бягството на византийците от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Каза, че тогавашният му прадядо от рода Дука носел името Симеон.
Чак жлезите ми се спаружиха от отчаяние.
— Симеон ли? За Симеон Дука Високия ли говориш, или за другия Симеон?
— Двама ли са били? Ти как научи?
С леко сгорещени бузи стъкмих набързо лъжата.
— Трябва да ти призная, че проучвам с увлечение историята на рода. Двама Симеоновци са последвали Комнините до тези земи — Симеон Високия и още един.
— Не знам нищо за това — призна Маркезинис. — Само ми казаха, че името му било Симеон. А негов баща бил Никифор, чийто дворец бил разположен близо до църквата „Света Теодосия“ при Златния рог. Венецианци го опожарили през 1204 година. А бащата на Никифор… — Той се запъна и завъртя глава бавно и натъжено като застаряващ бивол. — Не помня името на бащата на Никифор. Лъв? Михаил? Василий? Забравих. Главата ми е пълна с вино.