33.
Не мисля, че можех да се меря с Метаксас като куриер, но нарисувах за моите хора съвсем сносна картина на Византия. Свърших страхотна работа като за пръв опит.
Минахме на скокове през всички върхови моменти и някои от паденията. Показах им кръщенето на Константин Лайното, унищожаването на иконите по волята на Лъв III, нашествието на българите през 813 година, дърветата от позлатен бронз в Магнаурската школа на Теофил, гуляите на Михаил Пияницата, пристигането на първите кръстоносци през 1096–1097 година, несравнимо по-унищожителната поява на участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, успешния опит на византийците да си върнат града през 1261 година и коронясването на Михаил VIII. Накратко — всичко, което си струваше да видят.
И моите хора се захласваха. Подобно на повечето туристи в миналото, те много си падаха по бунтовете, въстанията, размириците, обсадите, масовите кланета, нашествията и пожарите.
— Кога ще ни покажеш как нахлуват турците? — честичко питаше предприемачът от Охайо. — Искам да видя как проклетите турци опустошават това място!
— Напредваме натам — уверявах го.
Първо им представих Византия в нейния залез при династията Палеолог.
— Империята е загубила повечето си земи — обясних, когато се преместихме напред по линията в 1275 година. — Сега византийците мислят и строят в смален мащаб. Ценят над всичко интимността. Ето я малката църква „Света Мария Монголска“. Построена е в чест на извънбрачна дъщеря на Михаил VIII, която за малко е била съпруга на монголски хан. Долавяте ли очарованието й, простотата?
Пренесохме се още по-напред в 1330 година, за да надникнем в църквата „Христос Спасител“. Туристите вече я познаваха от Истанбул в текущото време под турското й име — „Карийе Джамии“. Видяха я каквато е била преди, с всичките й смайващи мозайки, свежи и нови.
— Погледнете там — сочех им. — Ето я Мария, която се омъжила за монголец. Още можете да я видите и в текущото време. А тази — ранните години и чудесата в живота на Христос — я няма в наши дни, но сега се убеждавате, че е била превъзходна.
Куко-докторът от Сицилия си направи пълен холографски запис на църквата. Носеше камерата в шепа. Службата на времето допуска това устройство в миналото, защото никой не би го забелязал, нито пък би проумял за какво се използва. Неговата кривокрака временна съжителка се тътреше край стените и ахкаше неспирно. Онези от Охайо май скучаеха, както и очаквах. Все едно. Ако беше нужно, щях да им натикам малко култура насила в гърлата.
— Кога ще гледаме турците? — питаха нетърпеливо. Подминахме епидемията на „черна смърт“ от 1347–1348 година.
— Не мога да ви заведа там — отсякох пред сърдитите туристи. — Трябва да се запишете на специална екскурзия из чумните епидемии, ако искате да присъствате на тях.
Зетят от Охайо изсумтя:
— Ваксинирани сме, както се полага.
— Но петте милиарда в нашето текущо време не са защитени — напомних аз. — Можете да пренесете заразата и да развихрите световна епидемия. И тогава ще бъдем принудени да заличим цялата ви екскурзия от потока на времето, за да не допуснем това бедствие. Не бихте искали, нали?
Зяпаха ме неразбиращо.
— Вижте какво, щях да ви заведа, ако можех. Но ми е забранено по закон. Никой не може да влезе в години на чума без специално разрешение, каквото аз нямам.
Поведох ги към 1385 година — в залиняващия Константинопол с все по-малкото жители зад могъщите му стени. Цели квартали бяха изоставени, много църкви се рушаха полека. Турците опустошаваха околните земи. Качих моите хора на крепостната стена зад Влахерна и им посочих конници на турския султан, обикалящи наблизо. Приятелчето от Охайо размаха юмрук към тях.
— Мръсни варвари! Боклуци!
Стигнахме и до 1398 година. Показах им Анадоллу Хисар — крепостта на султан Баязид на азиатския бряг на Босфора. Лятната мараня замазваше малко гледката, затова прескочихме в есента и пак се взряхме. Подавахме си скришом два малки бинокъла. Доближиха ни двама престарели византийски монаси, зърнаха биноклите, преди да ги прибера, и поискаха да им кажем през какво гледаме.
— Помага на очите — отвърнах и се изнесохме оттам набързо.
В лятото на 1422 година наблюдавахме как армията на султан Мурад II млати здраво по крепостните стени. Двайсетина хиляди турци изгориха селата и нивите около Константинопол, изтребиха жителите, изкорениха лозята и маслиновите дръвчета, а сега напираха да влязат в града. Избутваха обсадни машини към стените, блъскаха с тарани по портите, мятаха грамадни камъни с огромни катапулти, изобщо забавляваха се с цялата тежка артилерия на онова време. Промъкнах се с туристите чак до битката, за да се насладят на зрелището.