— Не мога да попреча на прехвърляне на сума, за която не знам — вдигнах рамене.
— А така. Проклет да съм, ама страхотно шоу беше, когато онези турци влязоха в града! Страхотно шоу!
Когато получих извлечението от сметката си следващия месец, аз научих, че палецът на предприемача е добавил цяла хилядарка към моите пари. Не докладвах на началниците си. Според мен си заслужавах бакшиша, каквото ще да гласяха правилата.
34.
Реших, че съм заслужил и правото да прекарам почивката си във вилата на Метаксас в 1105 година. Вече не бях досадник, облизващ се чирак, а пълноправен член на братството на времевите куриери. И то сред най-добрите в занаята според собственото ми мнение. Не виждах причини да се опасявам, че няма да бъда добре дошъл при Метаксас.
Проверих графика — и той като мен току-що се бе върнал от екскурзия. Значи е във вилата си. Взех си нов комплект византийски дрехи, поисках пълна кесия със златни византини и се приготвих за скок в 1105 година.
Спомних си обаче за парадокса на едновременността.
Не знаех точно кога през 1105-а е подходящо да се появя. А трябваше да се съобразявам и с текущото му време там. За мен в момента беше ноември 2059 година. Метаксас се бе прехвърлил наскоро в някакъв отрязък от 1105 година, който за него съответстваше на ноември 2059-а. Да речем, че това е юли 1105-а. Ако скоча в март 1105-а, намиращият се в онзи отрязък Метаксас изобщо не би ме познавал. За него щях да бъда неканен простак. Ако пък му се изтреса през юли, ще бъда недоказалият се новак. Попадна ли в октомври, ще срещна Метаксас, който е с три месеца пред мен в текущото време и познава собственото ми бъдеще. Нямах никакво желание да изпитам прелестите на парадокса — опасно и малко плашещо е да се натъкнеш на човек, живял в период, до който ти още не си стигнал.
Нуждаех се от помощ.
Отидох при Спирос Протопополос.
— Метаксас ме покани да му гостувам през почивката, но не знам в коя точка да го потърся.
— Защо мислиш, че аз знам? — предпазливо смънка Протопополос. — Не споделя с мен.
— Предположих, че ти е оставил нещо като таблица за съответствието на текущото му време тук и там.
— Какви ги плещиш, по дяволите?
Запитах се дали не допускам някакъв непоправим гаф, но упорствах докрай. Намигнах и подчертах:
— Ти знаеш къде е Метаксас сега. Може би знаеш и кога. Стига де, Прото. И аз съм посветен в тайната. Няма нужда да увърташ.
Той отиде в съседната стая да се допита до Пластирас и Хершел. Те сигурно го успокоиха, защото Протопополос се върна и прошепна на ухото ми:
— 17 август 1105 година. Поздрави го от мен.
Благодарих и излязох.
Метаксас живееше в предградията, извън крепостните стени на Константинопол. Земята беше евтина там в началото на дванайсети век заради злощастия като нахлуването на грабещите всичко по пътя си печенеги през 1090 година и преминалата през империята разпасана сган на кръстоносците шест години по-късно. Земевладелците извън града бяха пострадали зле. Много имения се разпродаваха. Метаксас бе купил своето през 1095 година, когато хората още се опомняха от щетите, нанесени им от печенегите, а вече чуваха за новата опасност, доближаваща земите им.
Но той е имал огромно предимство пред продавачите — проверил е напред по линията и е знаел за спокойния период, предстоящ под властта на Алексий I Комнин. Вилата му нямаше да пострада от никакви беди през целия дванайсети век.
Отидох в старата част на Истанбул, хванах такси до останките на крепостната стена и продължих пет километра нататък. Вярно, в текущото време това не беше селска област, а проснал се нашироко сив придатък на съвременния град.
Когато пресметнах, че съм се отдалечил достатъчно, притиснах палец към сензора и освободих таксито. Застанах на тротоара и обмислих още веднъж скока. Някакви хлапета ме видяха във византийските ми дрехи и дойдоха да позяпат. Знаеха, че ще скоча в миналото. Подвикваха ми оживено на турски, може би молеха да ги взема със себе си.
Едно момче с вид на мърляво ангелче ми каза на разбираем френски:
— Дано ти отсекат главата.
Децата са толкова мило откровени, нали? И във всички епохи са очарователно зли.
Настроих таймера, показах среден пръст на малкия доброжелател и се пренесох назад по линията.
Сивкавите сгради изчезнаха. От мрачния ноември попаднах в слънчевото сияние на август. Изведнъж вдишах чист, благоуханен въздух. Стоях до широк калдъръмен път между ширнали се ливади. Скромна колесница с два коня изчатка към мен и спря.