Пуснах я и скочих шейсет секунди напред по линията.
За туристите бях отсъствал по-малко от минута. Почти очаквах да ги заваря как още си драйфат червата от кървавата гибел на Мардж Хеферин. Но моят опит за нов монтаж на събитията беше успешен. Сега нямаше труп на улицата. Нямаше черва, пльоснати под ботушите на маршируващите кръстоносци. Мардж си стоеше с групата, тръскаше глава объркано и си разтриваше задника. Туниката й още беше развързана отпред и аз забелязах червените отпечатъци от моите пръсти по мекото кълбо на дясната й гърда.
Дали някой от туристите подозираше какво се случи? Не, нямаха и призрачен спомен. Те не преживяха парадокса на времевото изместване, защото не бяха осъществили скок в скока като мен. Само аз помнех онова, което бе изчезнало безследно от паметта им — кървавата случка, която пратих в небитието.
— Напред по линията! — креснах и пренесох групата в 1098 година.
На улицата беше тихо и спокойно. Кръстоносците си бяха отишли отдавна. В момента си късаха нервите с обсадата на Антиохия в Сирия. В задушния летен ден падаше здрач и нямаше свидетели на внезапната ни поява.
Единствена Мардж се досещаше, че е имало нещо необичайно. Другите не бяха забелязали, но тя знаеше, че зад нея бе изскочил допълнителен Джъд Елиът, който не й позволи да се хвърли към улицата.
— Какво беше намислила, по дяволите? — попитах я. — Щеше да изтичаш, за да се хвърлиш в краката на Боемунд, нали?
— Не можах да се сдържа. Пощурях за миг. Винаги съм обичала Боемунд, не разбираш ли? Той беше моят герой, моят бог… прочетох всяка дума, написана някога за него… и изведнъж той се оказа пред мен.
— Нека ти разкажа какво се случи.
Описах й как беше убита и как аз върнах миналото на мястото му, като отделих епизода с нейната смърт в паралелна времева линия.
— Искам да знаеш — подчертах накрая, — че единствената причина да те отърва от гибел е грижата за собствената ми работа. Твърде зле се отнасят към куриер, който не може да контролира групите си. Иначе с удоволствие бих те зарязал изкормена. Не ви ли повторих милион пъти да не нарушавате прикритието си?
Предупредих я да забрави всяка дума от признанието ми, че съм променил събитията, за да я спася.
— Но следващия път, когато не ми се подчиниш — започнах, — аз ще…
Идеше ми да обещая, че ще натикам главата й в задника и ще я превърна в мьобиусова лента. Спомних обаче, че не подобава на куриер да говори така на клиент, колкото и да го е вбесил.
— … ще отменя екскурзията ти и на секундата ще те изпратя напред по линията към текущото време, чуваш ли?
— Нищо такова няма да ми хрумне — промърмори тя. — Заклевам се. Знаеш ли, след като ми разказа, почти усещам какво ме е сполетяло. Как кинжалът се забива в мен…
— Изобщо не се е случило.
— Изобщо не се е случило — смънка тя неуверено.
— Искам да звучиш убедително. Изобщо не се е случило.
— Изобщо не се е случило — повтори Мардж. — Но почти го усещам!
38.
Пренощувахме в странноприемница през 1098 година. Напрегнат и изцеден след толкова усилия, реших да прескоча напред в 1105 година, докато моите хора спят, и да намина при Метаксас. Дори не знаех дали ще го заваря във вилата, но си струваше да проверя. Имах отчаяна нужда да се отпусна.
Настроих скока грижливо.
Последната почивка на Метаксас бе започнала в началото на ноември 2059 година и той се бе прехвърлил в средата на август 1105 година. Пресметнах, че е останал там десет-дванайсет дни. Така би се върнал в 2059-а преди края на ноември. Предположих, че е завел група на двуседмична екскурзия, значи би могъл да се върне във вилата около 15 септември 1105-а.
Реших да играя на сигурно и скочих в 20 септември 1105 година.
Сега оставаше да измисля как да се добера до вилата.
Една от чудатостите на епохата, започнала с откриването на ефекта на Бенчли, е, ми беше по-лесно да се прехвърля през седем години, отколкото да измина някакви си десетина километра до околностите на византийската столица. А аз трябваше да се справя тъкмо с този проблем. Не разполагах със собствена колесница, а в дванайсети век нямаше чакащи да ме откарат файтони, нито таксита.
Да ходя пеша? Що за нелепост!
Поумувах дали да отида в най-близката странноприемница и да убедя с няколко византина свободен в момента кочияш да склони да се разкара чак до имението на Метаксас. И тогава познат глас ми извика: