Изпотен от притеснение, аз отпих голяма глътка коняк и му казах:
— Дай ми точната дата и час на престоя ти в 1955 година. Веднага ще скоча напред по линията и ще ти попреча да й сториш зло.
— Не, няма.
— Тогава ти го направи. Появи се в последния момент и я спаси от самия себе си!
Той ме гледаше тъжно.
— Какъв смисъл има? Рано или късно пак ще я убия. Неизбежно е. Това е моята съдба. Сега ще скоча напред по линията. Ще се погрижиш ли за моите хора?
— Имам своя екскурзия — напомних му.
— Да, да, разбира се. Няма как да поемеш още една. Просто се погрижи да не останат в това време. Трябва да тръгвам… трябва…
Ръката му докосна таймера.
— Капис…
Държеше и бутилката коняк, когато скочи.
Изчезна. Жертва на самоубийство чрез времево престъпление. Заличен от страниците на историята. Не знаех как да се справя с това. Дали да не се прехвърля в 1955-а и да му попреча да убие собствената си прабаба? В текущото време той вече не съществуваше. Можех ли да възстановя битието му с обратно въздействие? Как би действал с обратна сила парадоксът на времевото изместване? Такъв случай не бях изучавал. Исках да постъпя както е най-добре за Капистрано, но трябваше да помисля и за туристите му, изоставени от своя куриер.
Умувах мрачно около час. Накрая стигнах до благоразумно, макар и далечно от романтиката заключение — не е моя работа, по-добре да извикам времевия патрул. Неохотно докоснах бутона за алармен сигнал на моя таймер. От инструктажа знаех, че би трябвало веднага да се появи патрулен.
И патрулният застана пред мен. Дейв Ван Дам, оригващият се рус грубиян, когото срещнах още през първия си ден в Истанбул.
— Какво има? — попита направо той.
— Времево престъпление. Преди малко Капистрано ми довери, че е убил своята прабаба, и скочи обратно в текущото време.
— Скапан кучи син. Защо ли ги търпим тези нещастници с калпава психика?
— И туристите му са тук. Затова те повиках.
Ван Дам се изплю майсторски.
— Скапан кучи син… — повтори той. — Добре, аз се заемам.
Таймерът му го прехвърли другаде.
Поболявах се от мъка за този тъпо пропилян, скъпоценен живот. Мислех си за Капистрано с неговото обаяние, любезност, съчувствие — изтрити и прахосани, защото в пиянски миг на страдание реши да се унищожи с времево престъпление. Не заплаках, но ми се искаше да ритам всичко наоколо. Тъкмо това и направих. Шумът събуди мис Пистил, която се ококори и смънка:
— Да не ни нападат?
— Само тебе — отговорих и за да намеря отдушник за яростта и скръбта си, стоварих се върху нея.
Тя се стресна малко, но реши да вземе дейно участие, щом разбра какво съм намислил. Е, аз свърших за половин минута и я оставих разгорещена, но работата ми беше поета успешно от Билбо Гостаман. Още ми причерняваше пред очите, събудих съдържателя и поисках от най-доброто му вино. Накърках се до мътна безчувственост.
Много по-късно научих, че съм се тръшкал напразно. Лукавият мръсник Капистрано се разколебал в последния миг. Вместо да скочи в 2059 година и да се самоунищожи, той се вкопчил в неуязвимостта си благодарение на времевото изместване и останал назад по линията в 1600 година. Оженил се за дъщерята на турски паша, с която си наплодили три деца. Времевият патрул засякъл съществуването му в миналото чак през 1607 година, откъдето го сграбчили за множество времеви престъпления, замъкнали го в 2060 година и го осъдили на смърт. Той си получи мечтаното избавление, но не чак толкова героично. Патрулът трябвало и да предотврати убийството на неговата прабаба, да не допусне женитбата му за дъщерята на пашата, да отстрани от миналото онези три деца, а също да намери и да измъкне неговите туристи. В края на краищата Капистрано създаде купища проблеми.
— Ако човек иска да се самоубие — изръмжа веднъж Дейв Ван Дам, — защо, по дяволите, не изпие карнифаг в текущото време, вместо да трови живота на всички ни?
Нямаше как да не се съглася с него. Единственият път, когато мнението ми съвпадна с възгледите на времевия патрул.
44.
Бъркотията около Капистрано и противната сбирщина, която ми се падна да водя, ме тласкаха все по-надълбоко в унинието.