Бе успял да получи покана и за мен за вечерно увеселение в двореца на Дука. Там щяха да бъдат всички видни особи начело с император Алексий Комнин. Щях да се представям за братовчед на Метаксас от провинцията чак от Епир.
— Говори със селско произношение — наставляваше ме Метаксас. — Когато пиеш вино, остави да се стече малко по брадичката, можеш и да мляскаш малко, докато дъвчеш. Името ти ще бъде… ами… Никетас Хиртакен.
Завъртях глава.
— Твърде засукано. Не ми подхожда.
— Е, нека да е Георгиос Хиртакен.
— Георгиос Маркезинис — натъртих аз.
— Звучи си като фамилия от двайсети век.
— За тях ще звучи провинциално.
Така отидох вечерта в дома на Дука като Георгиос Маркезинис.
Пред двореца видях двайсетина варяги на стража. Щом тези северни варвари с руси бради — най-доверената охрана на императора — стояха тук, значи Алексий вече беше вътре. И ние влязохме. Метаксас бе довел и своята хубава и шавлива прародителка Евдокия.
Гледката вътре заслепяваше. Музиканти. Роби. Маси, отрупани с храна. Вино. Великолепно облечени мъже и жени. Прекрасни мозайки по подовете, драперии по стените, натежали от златни нишки. Сдържаният смях на аристократи, женска плът под почти прозрачната коприна.
Веднага видях Пулхерия.
И Пулхерия ме видя.
Погледите ни се срещнаха както в магазинчето за подправки и сладкиши, тя ме позна и се усмихна загадъчно, потокът от енергия пак профуча помежду ни. В по-късна епоха тя би размахала кокетно ветрилото си. Но сега свали ръкавиците си, обсипани със скъпоценни камъни, и тупна с тях леко по лявата си китка. Насърчаваше ли ме? Имаше тънък златен обръч на високото си чело. Устните й бяха начервени.
— Отляво стои нейният съпруг — прошепна ми Метаксас. — Ела да те представя.
Вторачих се в Лъв Дука, моя далечен прапрадядо, и гордостта ми, че имам толкова изтъкнат предтеча, беше примесена със завист — той всяка нощ галеше гърдите на Пулхерия.
От проучването на родословното си дърво знаех, че сега е на трийсет и пет, двойно по-възрастен от жена си. Висок мъж с прошарени слепоочия, с редки във Византия сини очи, спретнато подрязана брада и плътно стиснати устни, той изглеждаше строг, надменен, неописуемо достолепен. Подозирах, че е и досадно аристократичен. Е, да, беше си внушителен мъж и нямаше нищо строго и сдържано в чудесната му туника, накитите и пръстените му.
Лъв беше невъзмутим, уверен домакин, както подобаваше на един от най-видните благородници в империята, глава на неговото разклонение в знатния род Дука. Нямаше обаче наследници и може би това обясняваше леката сянка на отчаяние, която ми се привидя на привлекателното му лице. Докато двамата е Метаксас вървяхме към него, дочух две придворни дами да си говорят вляво от мен:
— Нямат деца, което е твърде жалко, защото всичките му братя са си ги навъдили в изобилие. А той е най-големият!
— Пулхерия още е млада. Поне наглед би трябвало да е плодовита.
— Ако изобщо започне да ражда. Че тя скоро ще навърши осемнайсет!
Щеше ми се да успокоя Лъв, да му разкажа как неговото семе ще се запази и в двайсет и първи век, да го уверя, че само след година Пулхерия ще му роди син — Никетас, а после Симеон, Йоан, Александър и още след тях. И че Никетас ще има шест деца, сред тях богатия и щедър Никифор, когото видях седемдесет години напред по линията, а син на Никифор ще последва свой повелител в Албания и така нататък…
— Ваша светлост — представи ме Метаксас, — това е третият син на сестрата на моята майка — Георгиос Маркезинис от Епир, който ще ми гостува във вилата през сезона на жътвата.
— Отдалече сте дошли — кимна ми Лъв Дука. — За пръв път ли сте в Константинопол?
— Да. Какъв град! Църквите! Дворците! Баните! Гозбите, виното, облеклото на хората! И прекрасните жени!
Пулхерия грейна. Пак ми се усмихна само с ъгълчето на устата, за да не забележи нейният съпруг. И вече знаех, че е моя. Омайващото й ухание стигна до ноздрите ми и пулсът ми се ускори.
С елегантен жест Лъв насочи вниманието ми към дъното на залата, където беше Алексий. Вече го бях виждал — нисък и набит мъж, който не оставяше съмнение у околните, че е техен господар. Държеше се като любезен и образован човек, но и самоуверен, истински наследник на цезарите, защитник на цивилизацията в тези мрачни времена. Лъв настоя да ме представи на императора. Алексий ме поздрави благо и възкликна, че братовчед на Метаксас му е скъп като самия Метаксас. Поговорихме малко и макар че бях нервен, държах се достойно. Накрая Лъв ми каза: