— Истина е, Пулхерия. Такива са си.
— Но вие сте византийци! Не сте варвари от север! Как можете да допускате това „опознаване на мнозина мъже“?
— Такъв е обичаят — повторих, неубедително.
— А може би ти не си от Епир — предположи тя. — Може би идваш от много по-далечна страна. Пак ти казвам — твърде странен си, Георгиос.
— Не ме наричай Георгиос — престраших се аз. — Наричай ме Джъд.
— Джъд ли?
— Джъд.
— И защо да те наричам така?
— Това е същинското ми име. Истинското. Георгиос е… името, с което само се представям.
— Джъд. Джъд… Име, каквото никога не бях чувала. Да, ти си от чудата страна! Така си е!
Усмихнах й се като сфинкс.
— Обичам те — казах и захапах игриво зърната на гърдите й, за да отклоня вниманието й.
— Толкова си странен — говореше тя унесено. — Толкова различен. Но почувствах влечение към тебе от първия миг. Знаеш ли, отдавна си мечтаех да бъда толкова порочна, но тъй и не се осмелих. О, предлагали са ми десетки пъти, но не си струваше да се излагам на опасност. А когато те видях, усетих този огън в себе си, този… този глад… Защо? Кажи ми защо? Ти си привлекателен като мнозина от мъжете, на които бих могла да се отдам, но се оказа единственият. Защо?
— Било е предопределено — уверих я. — Вече ти казах. Неустоима сила ни събира през…
… вековете…
— морето — завърших недодялано.
— Ще дойдеш ли отново при мен?
— Отново и отново, и отново…
— Ще измисля как да се срещаме. Лъв няма да научи никога. Толкова време се занимава с печалбите си, толкова често е при императора… дори ме поглежда рядко. Аз съм само една от многото му хубави играчки. Ще се срещаме, Джъд, често ще преживяваме удоволствието заедно и… — тъмните й очи заискриха — … може да ме дариш с дете.
Почувствах как небесата се разтварят и ме обсипват с мълнии.
— От пет години съм омъжена, а нямам дете — продължи Пулхерия. — Не разбирам. Сигурно съм била твърде млада в началото… аз си бях малка… но и досега — нищо. Дари ме с дете, Джъд. Лъв ще ти бъде благодарен… тоест ще бъде щастлив, защото ще си мисли, че е негово. Ти дори приличаш на мъжете от рода Дука, особено в очите, значи никой нищо няма да заподозре. Мислиш ли, че заченахме дете тази нощ?
— Не.
— Не? Защо си толкова уверен?
— Имам си начини.
Галех гладката й кожа.
„Е, ако карам още двайсетина дни без хапче, мога да ти направя колкото искаш бебета, Пулхерия! И да оплета такива възли в тъканта на времето, че никой да не ги развърже. Ще стана собственият си прапра… и така нататък. Дали не съм плод от собственото си семе? Дали времето се е обърнало наопаки, за да ме създаде?“
Не. Не би могло да ми се размине. От мен Пулхерия щеше да получи страст, но не и заплождане.
— Изгревът е скоро — прошепнах й.
— По-добре ще е да си тръгнеш. Къде да ти изпращам вести?
— При Метаксас.
— Добре. Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.
— Пулхерия, твой съм, когато и да поискаш.
— След два дена. Но сега си върви. Ще те изпроводя.
— Опасно е. Слугите са на крак. Пулхерия, прибери се в покоите си. Мога да изляза сам.
— Но… невъзможно…
— Знам откъде да мина.
— Наистина ли?
— Кълна се.
Наложи се да я убеждавам още, но накрая се съгласи да не рискува. Целунахме се, тя се уви в коприната, хванах я за ръката, притиснах я до себе си още веднъж и тя излезе. Отброих шейсет секунди. Скочих шест часа назад по линията. Веселбата беше в разгара си. Измъкнах се небрежно от сградата, като заобиколих отдалече залата, където моето по-ранно „аз“ разговаряше почтително с император Алексий. Излязох незабелязано. До морската стена край Златния рог настроих отново таймера и се прехвърлих напред по линията в 1204 година. Тръгнах забързано към странноприемницата, където бях оставил спящите туристи. Стигнах там по-малко от три минути след скока си (струваше ми се, че са се изнизали много дни оттогава) към времето на Пулхерия.
Дотук добре. Преживях своята нощ на изгаряща страст, душата ми се освободи от терзанието и пак се заемах с работата си, без никой да узнае. Проверих леглата.