Трябва да рискувам. Така съм загазил, че парадоксът е по-малката ми грижа.
Тогава скачай и оправи положението.
Тръгвам.“
Настроих прехвърлянето безупречно — назад по линията тринайсет минути без няколко секунди. Открих удовлетворен, че предишното ми „аз“ вече го няма, но Зауерабенд още е тук. Грозният дебел мръсник беше в стаята, седнал на леглото си с гръб към мен.
Щеше да е много лесно да го спра сега. Просто му забранявам да напуска стаята и го задържам вътре през следващите три минути, с което заличавам изчезването му. В мига, когато предишното ми „аз“ се върне — тоест в единайсет минути преди полунощ — аз скачам десет минути напред по линията и заемам полагащото ми се място във времевия поток. Така Зауерабенд ще бъде пазен от куриер (в едно или друго въплъщение) през целия опасен период. За мен ще има съвсем кратък миг на удвояване, но аз ще се разкарам от това времево равнище толкова чевръсто, че той едва ли ще се усети. И всичко ще се нареди както трябва.
Да. Много добре.
Тръгнах през стаята към Зауерабенд с намерението да му се изпреча, когато понечи да излезе. Той изви глава стреснат и ме видя.
— Върна ли се?
— И още как. И няма да ти…
Той пипна таймера си и изчезна.
— Чакай! — Крясъкът ми разбуди всички. — Не можеш да правиш това! Невъзможно е! Таймерите на туристите не са…
Гласът ми стихна в глупаво хриптене. Зауерабенд го нямаше, той скочи във времето пред очите ми. Колкото и да викам към мястото, където беше, няма да го върна. Ама че хитра, гнусна топка лой! Бъзикаше си таймера, хвалеше се, че щял да си работи сам с него, някак бе стигнал до блокираните функции, за да получи достъп до управлението…
Сега вече затънах страховито. Един от моите туристи се мотаеше из миналото с активиран таймер, скачаше в който си поиска момент… какво чудовищно оплескване! Отчаях се. Разбира се, патрулът щеше да го сгащи непременно, преди да е извършил прекалено много времеви престъпления, но нямаше никакво съмнение, че аз щях да си го отнеса, защото допуснах да ме изиграе.
Освен ако го докопам, преди да скочи.
Минаха петдесет и шест секунди, откакто аз се прехвърлих тук, за да възпра Зауерабенд.
Без никакви колебания настроих таймера си и скочих. Ето го Зауерабенд отново на леглото. Ето го другото ми „аз“ — тръгваше през стаята към него. Ето ги останалите туристи, които още не съм вдигнал от сън с крясъка си.
Хайде — вече сме повече от него. Спипахме го.
Метнах се към Зауерабенд, готов да се вкопча в ръцете му и да му попреча да скочи във времето.
Озърна се в мига, когато направих движение. И посегна с дяволска пъргавина към своя таймер.
Скочи. Изчезна. Проснах се на празното му легло вцепенен.
Другият Джъд впи жлъчен поглед в мен.
— Ти пък откъде се изтърси, мътните те взели?
— Аз съм петдесет и шест секунди пред тебе. Пропуснах първия шанс да го хвана и скочих назад за втори опит.
— Пак го изтърва, както виждам.
— Вярно си е.
— И освен това се удвоихме.
— Поне това можем да оправим. — Проверих колко е часът. — След трийсет секунди скачаш шейсет секунди назад и се връщаш във времевия поток.
— Как пък не! — сопна се Джъд Б.
— Какви ги дрънкаш?
— Защо да го правя? Зауерабенд пак ще е изчезнал или поне ще ме изпревари. Няма да го приклещя, нали?
— Но ти трябва да скочиш.
— Защо?
— Защо аз го направих в тази точка от потока.
— Имал си причина — заинати се той. — Току-що си изтървал Зауерабенд и си искал да скочиш около минута назад, за да опиташ пак да го хванеш. Но аз нямах шанс дори да го изтърва. А и защо да се притеснявам за времевия поток? Вече е променен.
Прав беше. Петдесет и шестте секунди изтекоха. Сега бяхме в момента, когато за пръв път се опитах да възпра Зауерабенд. Но за Джъд Б минутата, преживяна и от мен при първото изчезване на Зауерабенд, протече съвсем различно. Всичко се обърка. Породих свой дубликат, който не искаше да се махне, а и вече нямаше къде да се намести. Оставаха тринайсет минути до полунощ. След още две минути щяхме да си имаме и трети Джъд — онзи, който скочи напред по линията направо от прегръдката на Пулхерия, за да установи, че Зауерабенд го няма. Той пък имаше свое предопределение — да се щура десет минути паникьосан, а после да скочи от дванайсет часа без една минута в дванайсет часа без четиринадесет минути, с което щеше да предизвика целия процес, завършил с нас двамата.