Тръгнахме нагоре към Стария Ню Орлиънс и се озовахме под звездното небе.
Роботът, наблюдаващ чудаците, на които им харесва навън, отбеляза излизането ни и ние тръгнахме по притихналите улици. Тук беше истинската Бърбън Стрийт, тук бяха рушащите се сгради на първоначалния Френски квартал. „Очички“, монтирани по парапетите от ковано желязо над нас, дебнеха неуморно, защото в тази изоставена зона невинните са лесна жертва за пропадналите. Постоянното наблюдение предпазва туристите от мародерите, които се прокрадват в града на повърхността. Но ние не останахме толкова дълго, че да си търсим белята. Сам се огледа, поумува и реши да застанем до една стена. Докато нагласяше таймера ми за поредното прехвърляне, аз попитах:
— Какво ще се случи, ако се материализираме в пространство, което вече е заето от някого или от нещо?
— Не може — увери ме Сам. — Автоматичните буфери се задействат и ни изритват мигновено в началната точка. Само че така се хаби енергия, което никак не допада на службата на времето. Затова винаги се стремим да намерим преди скока някое местенце, на което няма да се блъскаме. Да се долепиш до стена на сграда обикновено е добър избор, стига да си съвсем сигурен, че я е имало и по времето, в което се прехвърляш.
— А ние в кое време отиваме?
— Скачай и ще видиш.
Градът оживя. Хора в дрехи от двайсетото столетие вървяха по улиците — мъжете с вратовръзки, жените с поли до коленете. Не се виждаше много плът, дори едно зърно на гърда нямаше на показ. Наоколо ръмжаха автомобили и бълваха отработени газове, от които започна да ми се драйфа. Ехтяха клаксони. Трещяха пневматични чукове. Шумотевица, воня, грозотия.
— Добре дошъл в 1961-ва — кимна ми Сам. — Джон Ф. Кенеди току-що е положил клетва като президент. Първият Кенеди, чатна ли? Онова нещо горе е реактивен пътнически самолет. Ей там има светофар. Показва кога е безопасно да пресечеш улицата. Това, което стърчи до нас, е улична лампа. Захранват ги с електричество. Няма подземни нива. Това тук, пред тебе, е целият Ню Орлиънс. Какво ще кажеш?
— Интересно за разглеждане, но не бих искал да живея тук.
— Вие ли ти се свят? Гади ли ти се? Гнус ли те е?
— Де да знам.
— Позволено ти е. Всеки преживява поне лек темпорален шок, когато зърне за пръв път миналото. Струва ти се някак по-вмирисано и по-хаотично, отколкото си очаквал. Някои кандидати за работа се спихват в мига, когато попаднат малко по-назад по линията.
— Не се спихвам.
— Браво на тебе.
Взирах се в жените, чиито гърди и задници бяха стегнати в още плат под дрехите, в мъжете с техните сковани бледи лица, във врещящите деца. „Бъди Обективен — увещавах самия себе си. — Нали си избрал да изучаваш другите епохи, другите култури?“
Някой ни посочи с пръст и кресна:
— Глей ги тия битници, бе!
— Продължаваме нататък — реши Сам. — Забелязаха ни.
Нагласи таймера ми и скочихме.
Същият град. Само че век по-рано. Същите здания, уж неподвластни на времето с меките си цветове. Никакви светофари, пневматични чукове и улични лампи. Вместо по улиците да се стрелкат ръмжащи коли, имаше файтони.
— Не можем да се застояваме — подхвърли Сам. — Дрехите ни са твърде смахнати, а и не искам да се преструвам на роб. Нататък.
Прехвърлихме се.
Градът изчезна. Стояхме насред мочурище. На юг се кълбяха мъгли. Мъх лепнеше по стройни дървета. Огромно птиче ято затъмняваше небето.
— Годината е 1382-ра — осведоми ме моят гуру. — Хвъркатите над нас са диви гълъби. А дядото на Колумб още е девственик.
Скачахме все по-назад. 897 година. 441-ва. 97-а. Имаше съвсем малко промени; По едно време двамина голи индианци минаха наблизо. Сам им се поклони любезно. Те ни кимнаха дружелюбно, почесаха се по слабините и продължиха нехайно по пътя си. Не се развълнуваха от срещата с гости от бъдещето. Скочихме.
— Година първа от новата ера — съобщи Сам.
Скочихме.
— Върнахме се назад още дванайсет месеца — продължи той — и сега сме в първата година преди Христа. Лесно е да се оплетеш в сметките. Но ако си я представиш като 2059 година преди настоящето, а идната година — като 2058-а ПН, няма начин да се объркаш.
Пренесохме се назад чак до 5800 г. ПН. Откривах дребни разлики в климата — понякога беше по-сухо и хладно. После поехме напред на скокове през петстотин години. Сам се извини, че всичко наоколо е толкова неизменно. Обеща ми, че ще видя по-интересни промени, когато тръгна назад по линията в Стария свят. Стигнахме до 2058-а и отидохме в службата на времето. Влязохме в празния кабинет на Хершковиц и поспряхме, докато Сам регулираше още веднъж таймерите.