— Трябва да офейкаме оттук — настоя Джъд Б.
— Преди той да се появи.
— Именно. Защото ако ни зърне, може изобщо да не стигне до скока към дванайсет часа без четиринайсет минути и така…
— … би заличил и мен, и тебе.
— Но къде да отидем? — попита той.
— Можем да се върнем три или четири минути и да спрем Зауерабенд заедно.
— Не е добра идея. Ще се засечем с още един от нас — онзи, който се кани да отиде при Пулхерия.
— И какво толкова? Ще го напъдим да скочи, щом обездвижим Зауерабенд.
— Пак не става. Ако отново го изтървем, ще предизвикаме още една промяна във времевия поток и може би ще си навлечем трети екземпляр. Все едно строим зала с огледала — ще се отразяваме напред-назад, докато не се натрупаме в един милион екземпляра. Той е прекалено бърз в работата с таймера си.
— Прав си — признах, но съжалявах, че Джъд Б не се върна където му беше мястото, преди да е станало твърде късно.
Дванайсет минути до полунощ.
— Имаме шейсет секунди да се разкараме. Къде отиваме?
— Не се връщаме за нов опит да хванем Зауерабенд. Това не се оспорва.
— Да.
— Но ние трябва да го открием.
— Да.
— А той може да е в която и да е точка от времето.
— Да.
— Значи ние двамата не стигаме. Нуждаем се от помощ.
— Метаксас.
— Да. И може би Сам.
— Да. И Буонокоре. И Джеф Монро. Това е криза!
— Да — казах аз. — Слушай, остават десет секунди. Ела с мен!
Изтичахме надолу по задната стълба и се разминахме на косъм с Джъд от дванайсет часа без единайсет минути. Свихме се в тъмната кухина под стълбата и си мислехме за Джъд, който над нас откриваше липсата на Зауерабенд.
— Ще имаме нужда от цял екип — казах аз. Ти скачай назад в 1105 година, намери Метаксас и му обясни какво се случи. После повикай подкрепления и ги убеди да започнат издирването на Зауерабенд по цялата времева линия.
— Ами ти?
— Аз няма да мърдам оттук до дванайсет без една минута. В този миг онзи горе ще скочи тринайсет минути назад…
— … и ще остави хората си без надзор…
— … а някой трябва да стои при тях, затова ще се кача, щом той скочи, и ще вляза в основната роля на Джъд Елиът като техен куриер. Ще остана там, докато не получа вест от тебе. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
— Тогава тръгвай.
И той тръгна. Аз се свивах на кълбо и се тресях от уплаха. Всичко ме цапардоса наведнъж в помитаща реакция. Зауерабенд изчезна, аз породих свое алтер его чрез парадокса на удвояването и само за една вечер извърших повече времеви престъпления, отколкото бях в състояние да изброя, и…
Приплака ми се.
Още не разбирах, че бъркотията тепърва започваше.
50.
Една минута преди полунощ събрах сили и се качих горе, за да поема ролята на оригиналния Джъд Елиът. Докато влизах в стаята, позволих си наивната надежда, че ще заваря всичко насочено по нормалния му път, а Зауерабенд пак ще си е в леглото. Молех се всичко да е поправено чрез намеса с обратно действие. Но Зауерабенд не беше в стаята.
Това означаваше ли, че няма да бъде намерен никога?
Не беше задължително. Може би, за да не се заплете положението още повече, ще бъде върнат в нашата екскурзия малко по-напред по линията, в първите часове на нощта или малко преди изгрев.
Или ще бъде върнат в точката, от която скочи — около дванайсет часа без тринайсет минути, — но аз незнайно как няма да съм осведомен за връщането му поради загадъчно последствие от парадокса на времевото изместване, което ме държи извън цялата система.
Не знаех. И не исках да знам. Исках само Конрад Зауерабенд да бъде открит и пратен на полагащото му се място във времето, преди патрулът да надуши какво се мъти и да ме разпердушини.
Дори не помислих за сън. Прегърбих се окаяно в единия ъгъл на леглото, но ставах от време на време да огледам хората си. Семейство Гостаман спеше. И семейство Хагинс спеше. Палмира, Билбо и мис Пистил също спяха.
В два и половина сутринта някой почука тихо на вратата. Хвърлих се натам и отворих със замах.
Друг Джъд Елиът стоеше пред прага.
— Кой си ти? — попитах сърдито.