— Георгиос Маркезинис от Епир.
Името не означаваше нищо за нея.
— Братовчед на Темистоклис Метаксас — добавих аз. Тя се облещи.
— Познах, че ти си важен човек! Знаех! И какво искаш от мен?
Другите в кръчмата взеха да се озъртат към нас и аз попитах:
— Не може ли да поговорим някъде на спокойствие?
Погледът й стана хладно пресметлив.
— Ей сегичка — каза ми и излезе пред кръчмата.
Чух я да вика някого с все сила като проста жена на рибар, след малко влезе момиче на около петнайсет години с оръфани дрехи.
— Ана, наглеждай нещата тук — заръча Пулхерия. — Аз имам друга работа. — Обърна се към мен и подкани: — Можем да се качим горе.
Вкара ме в стая на втория етаж и старателно залости вратата.
— Мъжът ми отиде в Галата да купи месо и ще се забави още два-три часа. Докато гнусното прасе го няма, не съм против да припечеля някой и друг византин от хубав странник.
Дрехата й падна на пода и тя остана във великолепната си голота пред мен. Усмихваше се предизвикателно — тази усмивка ми говореше, че е съхранила същността си, каквото и опетняващо падение да й бяха навлекли другите. Очите й блеснаха със съблазнителен плам.
Стоях зашеметен пред тези високи хубави гърди, чиито зърна щръкнаха пред очите ми, пред стегнатия плосък корем с тъмния триъгълник под него, пред здравите мускулести бедра и протегнатите към мен, зовящи ръце.
След миг тя се просна по гръб на нара, сви колене и разтвори крака.
— Два византина? — предложи ми цената си.
Пулхерия — преобразена в кръчмарска проститутка? Моята богиня? Моята възлюбена?
— Защо се чудиш? — подкани ме тя. — Хайде, лягай отгоре, да сложим още един чифт рога на тлъстото псе Ираклис. Какво ти става? Да не ме смяташ за грозница?
— Пулхерия… обичам те, Пулхерия…
Тя се закиска пискливо от удоволствие и размаха петите си насреща ми.
— Ами ела при мен!
— Ти беше съпруга на Лъв Дука — мънках аз. — Живееше в мраморен дворец, носеше коприна и излизаше в града само с бдителна придружителка. Императорът беше на твоя прием, а преди утрото ти дойде при мен и ми се отдаде, и всичко беше сън, Пулхерия… сън, нали?
— Луд си — установи тя. — Но си хубав луд и искам да те имам между краката си, искам и твоите два византина. Ела насам. Срамежлив ли си? Сложи си ръката тук да усетиш как се сгорещява Пулхерия…
Аз се бях вдървил от желание, но знаех, че не мога да я докосна. Не и тази Пулхерия — груба, безсрамна, похотлива мръсница, това прекрасно създание, което се извиваше примамливо на нара.
Извадих кесията си и изсипах златните византини върху нейната голота. Пулхерия писна изумена, седна рязко и започна да шари с ръце, за да събере парите. Гърдите й се люшкаха, очите светнаха.
Аз побягнах.
56.
Във вилата намерих Метаксас и го попитах:
— Как се казва жената на Лъв Дука?
— Пулхерия.
— Кога я видя за последен път?
— Преди три седмици, когато отидохме на онова увеселение.
— Не — отсякох аз. — Ти си жертва на времево изместване също като мен. Лъв Дука е женен за някоя си Евпрепия и има две деца от нея, скоро ще се роди и третото. А Пулхерия е жена на кръчмар на име Ираклис Фотис.
— Ти съвсем ли изкука? — осведоми се Метаксас.
— Миналото е било променено. Не знам как се е случило, но промяна има, и то тъкмо при моите прародители, разбери! Пулхерия вече не е моя прапрапрабаба и само Господ знае дали още съществувам. Ако не съм потомък на Лъв Дука и Пулхерия, чий потомък съм тогава? И…
— Кога научи всичко това?
— Преди малко. Отидох да потърся Пулхерия и… За Бога, Метаксас, какво да правя?
— Може би има някаква грешка — спокойно отвърна той.
— Няма. Попитай собствените си слуги. Те не са подложени на времево изместване. Попитай ги дали някога са чували за Пулхерия Дука. Не са чували. Попитай ги как е името на съпругата на Лъв Дука. Или отиди в града и се увери сам. Имало е промяна в миналото, не виждаш ли, и всичко е друго… За Бога, Метаксас!
Той впи пръсти в китките ми и каза много благо:
— Джъд, обясни ми всичко от самото начало.
Нямах време за обяснения. Тъкмо тогава огромният чернокож Сам се втурна в приемната с диви вопли.