— И още незнайно колко седмици търчане напред-назад по линията.
— Вече няма значение. Върнахме го. Започваме от нулата.
— И сега сме двама — изтъкна Джъд В. — Ще измъдрим ли малкото си споразумение за редуването?
— Ще го измъдрим. Единият от нас остава с тези смешници, завежда ги напред до 1453 година, както е по програма, и накрая ги прибира в двайсет и първи век. Другият отива във вилата на Метаксас. Искаш ли да хвърлим монета?
— Защо не?
Той извади византин на Алексий I от кесията си и ми предложи да го огледам, за да няма съмнения. Всичко беше наред, на аверса бе изобразена изправената фигура на Алексий, на реверса — Христос на трон. Решихме, че Алексий е ези, а Исус — тура. Подхвърлих монетата нависоко, посрещнах я с опакото на дланта си и шляпнах отгоре другата си длан. По усещането познах, че се падна ези.
— Тура — избра другият Джъд.
— Нямаш късмет, амиго.
Показах му монетата. Той направи гримаса и си я взе.
— Остават ми три-четири дни с тази екскурзия, нали? — каза унило. — После две седмици почивка, които не мога да прекарам в 1105 година. Това означава, че можеш да ме очакваш във вилата на Метаксас след седемнайсет или осемнайсет дни по абсолютната скала.
— Нещо подобно — потвърдих аз.
— И през това време ти ще се кефиш като пощурял с Пулхерия.
— Естествено.
— Оправи я веднъж и от мен — промърмори той и влезе в стаята.
Слязох долу, опрях гръб на една колона и отделих половин час да си припомням всички скокове в тази побъркваща нощ, за да съм сигурен, че няма да се изтърся в 1105 година с поредното времево изместване. Тъкмо сега не биваше да сбъркам в сметките и да се появя в момент преди цялата дивотия със Зауерабенд, за да не заваря Метаксас, за когото историята все едно ще звучи на китайски.
Направих си сметките.
Скочих.
И отново се добрах до прелестната вила.
Всичко се бе уредило идеално. Метаксас ме прегърна ликуващо.
— Времевият поток отново е непокътнат — осведоми ме той. — Върнах се от 1100 година само преди два часа, но успях да проверя как е тук. Съпругата на Лъв Дука носи името Пулхерия. Някакъв си Ангел е съдържател на кръчмата, която Зауерабенд притежаваше. Никой не помни нищо. Ти си в безопасност.
— Не знам как да ти кажа колко съм…
— Пропусни тази част, ако може.
— Щом предпочиташ. Къде е Сам?
— Напред по линията. Трябваше да се връща на работа. И аз ще направя същото. Моята почивка свърши и ми предстои екскурзия в средата на декември 2059 година. Така че ще отсъствам две седмици и ще бъда отново тук на… — той пресметна наум, — … на 18 октомври 1105 година. Ами ти?
— Оставам тук до 22 октомври. Дотогава ще изтече почивката на моето алтер его и той ще ме замести тук, а аз се прехвърлям напред по линията да поема следващата си екскурзия.
— Така ли сте се разбрали? Редувате се?
— Това е единственият начин.
— Вероятно си прав — каза Метаксас.
Но не бях прав.
62.
Метаксас скочи, а аз се изкъпах. След това, напълно спокоен за пръв път след — както ми се струваше — няколко геоложки ери, започнах да обмислям близкото си бъдеще.
Първо да подремна. После да похапна. И тогава — в града, за да се видя с Пулхерия, която е върната на подобаващото й място в дома на Дука и изобщо няма представа за чудатите метаморфози, преобразили временно съдбата й.
Ще се любим, ще се върна във вилата, сутринта пак ще отида в града и…
И престанах да кроя планове, защото Сам се появи неочаквано и ги пръсна на парченца.
Носеше византийско наметало, но то очевидно бе грабнато много припряно, защото виждах под него обикновени дрехи от текущото време. Изглеждаше изтормозен и разстроен.
— Какво те води насам, по дяволите? — промърморих аз.
— Правя ти услуга.
— Ъ?
— Казах, че дойдох да ти направя услуга. И няма да се застоявам, защото не искам времевият патрул да подгони и мен.
— Значи времевият патрул е подгонил мен?
— Можеш да си заложиш белия гъз на това! — изрева Сам. — Грабвай си нещата и се махай оттук по-скоро! Трябва да се скриеш някъде, може би три-четири хилядолетия назад по линията. По-чевръсто де!
И той се зае да събира някои от моите вещи, пръснати из стаята. Хванах го за ръката.