— Все се шегувате… Поне аспирин да бяхте взели, а още по-добре — антибиотик.
— Драги Мартине, вие сте ужасно нелогичен! Според вас всичко е в божите ръце, тогава какво значение има ще гълтам ли хапчета или не?
— Извинете, но вие сте нелогичен. Бог е дал на човека разум, разумът е създал лекарства, значи трябва да ги използваме. Вие сте човек на науката, а ги пренебрегвате…
Той поклати глава с укор.
— Науката — възразих с въздишка, — не ни учи на смирение. Но на прекомерна гордост също не. Учи ни да разбираме. С лекарствата, знаете, е както с автомобила: ще те закара по-бързо, но с него можеш да се отучиш да ходиш пеш. Всяко нещо с времето си, съгласен ли сте?
— Е, както искате… Трябва ли ви още нещо?
— Не, благодаря за напитката, не ми трябва нищо повече.
Мартин нямаше друг повод да се забави, но продължи да седи в креслото. Видът му беше много смутен, с нещо напомняше неловък търговец, даже косата му беше щръкнала повече от нормално, а ръцете му постоянно пълзяха по коленете. Кръглите очи не ме гледаха пряко и мигаха.
— Не се тревожете, всичко ще се оправи — казах аз. — Голяма работа, грип!
— Не, не, аз не за това… Сега, разбирате ли, е пълнолуние…
— Да? И какво?
— Най-неспокойното време… Вие пак ще ми се смеете, но…
— А-а! Призракът. Достатъчно, Мартин, нищо няма да ми се случи.
— Да, да… Но, знаете ли, за всеки случай… На вас ви е все едно, нали? А на мен ми е някак по-спокойно така…
— Благодаря, Мартин, само че защо трябва да се премествам? И вас ще притесня и за мен ще е неудобно. Да оставим това.
— Не, не, вие не ме разбрахте! Разбира се, най-добре би било да се преместите, но, както виждам, науката все пак възпитава прекомерна гордост… Ама не говорим за това! Но… Нали няма да се разсърдите, ако закача над вас… Все пак той може да се изплаши.
С тези думи някъде дълбоко от дрехите си Мартин измъкна изящно костено разпятие.
Аз едва не се разсмях. Исках да кажа, че разпятието сигурно вече е висяло тук, но никак не е помогнало (и как би могло?), но в очите на Мартин се четеше такава молба, грижата му за мен беше толкова трогателна, че аз бързо кимнах.
— Това е чудесно, прекрасно — зарадва се Мартин. — Така и на душата ми ще е по-спокойно… Имате право да отричате всичко, но опита на бащите ни, уверявам ви, все пак струва нещо… Та аз мога да ви бъда баща!
— Каквото не може да се отрече, не може — казах аз (вече не ми се искаше да споря). — Лека нощ.
— Минутка — Мартин се наведе да закачи разпятието и над мен се разклати коремчето му. — Ето… Лека нощ, лека нощ!
Като повдигаше високо пети в закърпени чорапи, той меко като на ски се плъзна към вратата и старателно я затвори зад себе си.
Аз станах без желание, щракнах лампата, съблякох се, изключих нощната лампа и се завих по-плътно с одеялото. Топлата пещера на постелята ми се стори най-уютното място на земята. Мъглявите откъслеци от мисли продължаваха бавно да кръжат и аз не се съмнявах, че веднага ще заспя. Но това очакване не се сбъдна, вероятно доста бях дремнал през деня.
Впрочем, нямаше значение, при висока температура малко неща имат значение. Някъде далеч градският часовник би полунощ. Като го чух, отворих очи. Стаята ми се стори чужда, през прозореца беше влязла луната. Меката светлина на далечното кълбо посребряваше килима, косо разсечен от сянката на рамката, покриваше с бяла глазура чаршафа върху краката ми, пречупваше се в ледени остриета от ръбовете на гарафата, сложена до главата ми, а извън пределите на това застинало сияние и блясък всичко беше потънало в мрак, толкова глух и черен, като че ли стаята се беше преместила на друга планета и въздухът в нея беше изгубил способността си да смекчава контрастите.
Виновницата за това беше лунната светлина, в нея има нещо от друг свят. И не случайно — тя лети от черните космически пустини до безнадеждно мъртвото кълбо; като се поддавах на нейната хипноза, аз вяло помислих, че сега е най-подходящото време да се появи призракът. Полунощ в старинна (е, не старинна, но стара) къща, страховете на стопанина, тайнственият блясък на луната, какво още е нужно? Всичко е според класиката, наистина леко преоценена, защото трябваше да бъде в замък, а не в стая за рубла на ден и не трябваше да има електричество, чиято прозаична светлина аз можех да извикам с едно движение на пръста си. И освен това призраците са по-скоро западноевропейско явление, отколкото руско. При нас всичко е някак си по домашному — всичките му там таласъми, кикимори, домашни духове и всичко, но без особени страсти и прочее романтични изживявания. Къде ти теб Европа! Не един век наред там са издавали упътвания как трябва да говорим с призраците — вежливо и непременно на латински, което несъмнено е показвало аристократичната природа както на самите призраци, така и на тези, които си общуват с тях.