Къде ти там, аз, плебея… Като се наместих по-удобно, продължавах да разглеждам очертанията на лунната светлина и сенките. Всичко, определено всичко способствуваше за халюцинации и това ми беше даже интересно, защото досега никога не съм имал халюцинации. Не че толкова жадувах да ги позная, но защо ли пък не? Грипът съвсем не беше притъпил изследователското ми любопитство, обстоятелствата благоприятствуваха, здравият разум беше отслабил нормалната си хватка и с една дума аз чаках неизвестно какво в такова вяло и безсилно състояние на болест, когато човек е еднакво способен да поглади както котка, така и мъркаща тигрица.
И дочаках. Девойката се появи в полегатото сияние, появи се изведнъж, без каквито и да било промеждутъчни стадии на материализация. Но ако това беше призрак, той беше съвсем необикновен. Никаква мистична полупрозрачност, никакви мъглисти наметала и горящи очи; изразът на девойката беше съсредоточен като на гимнастичка преди излизането на уредите; стройната й, физически съвсем реална фигура беше стегната в бански костюм в преливащи се цветове, който би хвърлил в смут всеки автор на готически романи.
Лекото нетърпеливо пристъпване от крак на крак още по-релефно показваше гъвкавото движение на мускулите на моята гостенка. Никога не съм мислил, че халюцинацията може да се яви в толкова прелестен образ! Без да се съмнявам ни най-малко в произхода му, аз все пак притиснах клепачите на очите си заради чистотата на опита. Но, уви, треската от грипа беше изтрила напълно от паметта ми кое точно трябваше да се раздвои — видението или реалните предмети. И още нещо, което беше вече съвсем непростимо, аз се престарах с натискането и за момент съвсем ослепях. А когато зрението ми се възвърна, вече нямаше никакво раздвояване никъде. Бялото око на луната гледаше през прозореца както и по-рано, нищо не се беше променило в стаята, освен позата на девойката. Привела се като за скок, опънала назад тънките си лакти, тя бавно се приближаваше към мен. Стъпките й бяха беззвучни и меки, очите гледаха някъде над кревата, отчетливо виждах всяка гънка на окъпаното й в лунната светлина тяло, в нея нямаше нищо нереално, освен…
Сянката, която се движеше с нея, не падаше в естествената посока! А очите й проблясваха не тогава, когато върху тях падаше светлината… Срещу мен летеше призрак!
Сърцето ми удари като църковна камбана. Изгубих гласа си, не исках и не можех да извикам, а само стиснах с всичка сила очи, като очаквах, че всеки момент ще ме докосне, ще ме прониже духът, който се преструва на човек.
Нищо не се случи, даже въздухът не се раздвижи. Когато отворих очи като след припадък, нямаше никаква девойка. Имаше нещо друго: точно пред леглото ми, с гръб към мен се издигаше тъмна мъжка фигура, напрегнатото движение на раменете показваше, че ръцете съсредоточено извършваха някаква работа.
Сянката на фигурата падаше според всички закони на оптиката.
Такава смяна на виденията е логична за сънищата, но не и за действителността, тъй като само в съня са възможни превръщанията в произволни неща. Обаче романите, където се твърди, че човек не може да разграничи кошмара от бодърствуването, лъжат. Ние прекрасно разделяме двете състояние, но сега в разгорещения ми ум всичко се смеси, не знаех на какво да вярвам, защото при грипа е напълно възможно и бълнуване. Колкото и да е странно, тази мисъл ме успокои и деловата поза на поредния призрак веднага ми подсказа единствено вярното за момента движение. Протегнах ръка към лампата, но не улучих и на пода със силен трясък падна чашата.
Ефектът беше потресаващ. Фигурата в черно подскочи като подплашен от изстрел елен, бързо обърна към мен бялото петно на лицето си и изруга от все сърце:
— Нейтрид оверсан! Какво пък е и това?!
Тази толкова искрена уплаха ми вля решителност.
— Къш! — казах аз тихо, но веднага се поправих. — Изчезни!
— Слушайте, не бъдете мистик! — последва сърдит отговор. — Вие какво, не сте ли виждали крадци?
— Стига — твърдо казах аз. — Седнете, господин призрак, да си поприказваме.
— Но моля ви се, аз…
— Не лъжете. Оверсан, нейтрид… Крадците не говорят по този начин.
— Вярно — непознатият като че ли се усмихна. — Допуснат е пробив, струва ми се, че така се казва това? Ще се наложи да се обяснят някои работи…
Той седна.
— Запалете светлината.
Бързо натиснах копчето.
Н-да… Пред мен, спокойно скръстил ръце, седеше млад човек в доста странен черен комбинезон, чийто широк колан отпред беше обсипан с копчета, разноцветни сегменти на превключватели и други вече съвсем непознати атрибути на портативен пулт. Още по-забележително беше лицето на непознатия. На пръв поглед — нищо особено, човек като човек, но умните му, прекрасни с откритостта си очи блестяха сякаш отвътре. При това трудно беше да се каже кой кого разглежда с по-голям интерес: аз — него или той — мен.