— Сложи го бързо — нареди Муди. — Имаме гости.
Свещеник.
Беше духовният пастир на джамията. По сан е равен на християнския пастор или проповедник. Носи наметало с качулка и задължително тюрбан. Рязко се отличава от обикновения иранец, който ходи гологлав, облечен в костюм или спортно сако и панталони. Духовникът е високо почитана личност.
Нямах никаква възможност да се противопоставя на нареждането на Муди да сложа чадор, но в мига, в който се наметнах с омразната дреха, разбрах, че е мръсна. Частта, която покрива долната част на лицето, бе като колосана от засъхнали сополи. Никъде из къщата не бях забелязала носни кърпи или салфетки, но затова пък бях виждала как жените използват въпросната част на чадора за подобни цели. Мирисът бе отблъскващо гаден.
Духовникът се наричаше Ага Мараши. Съпругата му бе сестра на Баба Хаджи. Освен това се падаше далечен родственик на Муди. Като се подпираше на ръчно резбован бастун, той едва дотътри пищното си над сто и петдесет килограмово туловище в хола. Бавно се отпусна на пода и шумно изпъшка. Тъй като не бе в състояние да седне с подвити крака като всички останали, той изпружи огромните си нозе и ги разкрачи. Под черното наметало шкембето му опря в пода. Зохре бързо поднесе подноса с цигари на почетния гост.
— Донеси ми чай! — заповяда й той и запали цигара от фаса, който допушваше. Изкашля се шумно, без да си прави труда да прикрие устата си с ръка.
Чаят бе сервиран начаса. Ага Мараши изсипа пълна лъжица захар в чашата си, дръпна от цигарата, закашля се и добави още една пълна лъжица захар.
— Ще ти стана пациент — обърна се той към Муди. — Трябва да се лекувам от диабет.
Не можех да преценя кое е по-отвратително — сополивият чадор, който плътно притисках към лицето си, или духовникът, заради когото трябваше да го нося.
Едва изтърпях посещението, тъй като непрекъснато ми се гадеше. След като гостите си отидоха, захвърлих чадора и казах на Муди колко съм отвратена от мръсотията му.
— Жените си бършат носа с него — оплаках се аз.
— Не е вярно! Това е лъжа.
— Добре тогава, погледни сам.
Разгледа плата и се убеди, че казвам истината. Чудех се какви ли странни мисли се въртят в главата му. Изглежда, без усилие се бе приспособил към познатата му от детинство среда и всичко му се струваше съвсем нормално, преди да му обърна внимание.
През първите няколко дни двете с Махтоб прекарвахме по-голямата част от времето си в стаята и излизахме само когато идваха гости. В стаята поне можехме да седим на леглото, а не на пода. Махтоб си играеше със заека или с мен. Бяхме отегчени, нещастни и съсипани от жегата.
В късния следобед иранската телевизия излъчваше новини на английски език. Муди ми каза за въпросната програма и аз започнах да я чакам с нетърпение, просто за да послушам родния си език. Новините започваха в четири и половина и продължаваха петнайсет-двайсет минути, но рядко се вместваха в определеното им време. Задължително започваха с войната срещу Ирак. Всеки ден съобщаваха за огромен брой жертви, дадени от иракска страна, но нито веднъж не споменаха дори за един-единствен ранен ирански войник. Ежедневно се излъчваше клип, в който въодушевени младежи и девойки потегляха с маршова стъпка да участват в свещена война (мъжете — да се бият, а жените — да готвят и да вършат една иначе мъжка работа — да пекат хляб). След клипа прогърмяваше патриотичен призив за нови доброволци. Следваше петминутна информация за събитията в Ливан, тъй като ливанските шиити са силни и войнствени, Иран ги подкрепя, а те са верни на аятолах Хомейни. После идваха три минути международни вести — обикновено някой злонамерен репортаж за Америка. Американците измирали като мухи от СПИН. Процентът на разводите в Америка растял непрекъснато. Ако иракски бомбардировач е обстрелвал танкер в Персийския залив, това било, защото Америка е наредила така на Ирак.
Бързо се отегчих от тези приказки. Щом говореха такива неща в новините на английски език, тогава с какво ли пълнеха главите на обикновените иранци?
Сайед Саллам Годси, когото наричахме Баба Хаджи, беше истинска загадка. Рядко се задържаше в къщата и почти не разговаряше със семейството си, когато ги викаше за молитва или да им чете Корана. Въпреки това авторитетът му се усещаше навред. Рано сутрин, като тръгваше на работа след часове, прекарани в молитва, той оставяше зад себе си желязната си воля. Излизаше облечен в едничкия си сив, покрит с петна от изсъхнала пот костюм, като продължаваше да мънка под носа си молитви и да премята броеницата си. Разделяше деня между кантората и джамията, ала мрачният ореол на невидимото му присъствие тегнеше над къщата. Баща му бил духовник.