Муди се зарадва, като разбра, че съпругът на Чамсей е хирург в една от малкото частни болници в Техеран.
— Доктор Наджафий може би ще успее да ти намери работа — предположи Ага Хаким.
По-нататък в разговора с изненада научих, че и Чамсей, и Зарий живеят по десет месеца в годината в Америка. Доктор Наджафий разпределяше времето си между двете страни. Идваше тук да печели от безбожните такси на частната си практика и прекарваше по шест месеца от годината в Калифорния, където посещаваше семинари, обогатяваше познанията си и се наслаждаваше на свободата и чистотата. Зарий беше петнайсет години по-голяма от Чамсей. Беше вдовица и живееше със сестра си. Английският и не бе така блестящ, както на Чамсей, но и тя се държеше с мен много мило. И двете се смятаха за американки.
Докато седяхме на пода и вечеряхме, аз се заслушах в разговора, който се водеше около мен, къде на фарси, къде на английски. Това, което чувах, ми доставяше удоволствие. Зарий се обърна към Муди:
— Какво мисли сестра ти за Бети?
— Е, има някои проблеми помежду им — отговори Муди.
Чамсей се нахвърли върху Муди.
— Няма да е справедливо да подчиняваш жена си на човек като сестра ти — каза тя. — Познавам я добре и съм сигурна, че е невъзможно да се спогодят с Бети. Каквото и да прави Бети, никога няма да й угоди. Сигурна съм, че едва я понася.
Муди не се ядоса от нейните приказки, дори кимна в знак на съгласие.
— Да — каза той. — Не е справедливо.
— Непременно трябва да се върнете у дома — каза Чамсей. — Защо трябва да стоите тук толкова дълго?
Муди сви рамене.
— Това е грешка — продължи Чамсей. — Това е лудост. Върнете се в Америка.
Зарий кимна в знак на съгласие.
„Трябва да прекарваме повече време с тези хора“ — помислих си аз.
На тръгване Муди каза учтиво:
— Непременно трябва да дойдете у нас на вечеря. По пътя към дома се опитах да разбера дали поканата му е била само тароф.
— Толкова ми харесаха — казах. — Нека по-скоро ги поканим у нас.
— Добре — съгласи се Муди, предвкусвайки удоволствието от добрата храна и добрата компания.
— Те живеят само на няколко преки от нас.
Най-сетне шефът на Муди в болницата го уведоми, че вече са му платили. Парите били депозирани по сметка в една банка, недалеч от болницата. За да ги изтегли, Муди трябвало само да представи в банката точния номер на сметката.
Сияещ от щастие, Муди отишъл в банката, за да получи първите пари, които бе спечелил в Иран за близо година. Но банковият чиновник му казал, че в банковата сметка няма пари.
— Но ние ги депозирахме — уверил го администраторът в болницата.
— Пари няма — настоявал банковият чиновник. Муди се разкарал няколко пъти между болницата и банката, докато най-сетне научил каква е работата. Бюрокрация. Счетоводството в Иран се водеше на ръка. Като разбрал, че ще трябва да чака поне още десет дни, преди да си получи парите, Муди побеснял.
Разказа ми премеждията си с неподправен гняв, като допълваше историята с впечатляващи епитети:
— На тая страна и трябва само една атомна бомба! Да се затрие от лицето на земята и да се започне всичко отначало.
Чакаха ни и още неприятни изненади, защото, когато парите пристигнаха, сумата се оказа доста по-малка от обещаната. Нещо повече, болницата практикуваше странен начин на заплащане, при който трудът над определена граница просто не се заплащаше. Муди изчисли, че би могъл да изработва същите пари само за два дни в седмица вместо за шест. Затова уведоми болницата, че ще работи само във вторник и сряда. Това щеше да му осигурява свободно време за работа в частната му клиника.
Окачи една обикновена табела с надпис на фарси:
Д-р Махмуди, учил и специализирал в Америка.
Когато я видя, племенникът, Мортеза Годси, който беше адвокат, се разфуча:
— Не я слагай! Не бива да практикуваш медицина без разрешение. Може да те арестуват.
— Не ме интересува — отговори Муди. — Толкова време чаках за едно разрешително. Не мога повече.
Дори и да се безпокоеше, че двете с Махтоб може да се изплъзнем от ръцете му, не бе в състояние да направи много, за да успокои страховете си. Сега той се нуждаеше от нас повече отвсякога. Ние бяхме неговото семейство, ние бяхме всичко, което имаше. В този момент той имаше нужда да вярва в нашата любов и привързаност. А това беше и нашият шанс.
Зад къщата ни минаваше главната улица, на която имаше три магазина. Посещавах ги ежедневно.
Единият магазин беше нещо като супермаркет, много различен от американските супермаркети, но все пак място, където можеха да се купят някои основни продукти, когато ги имаше. Винаги се намираха фасул, сирене, кетчуп и подправки. Понякога продаваха мляко и яйца. Вторият магазин беше за плодове и зеленчуци. В третия се продаваше месо.