— Добре — каза той.
Не изглеждаше ядосан, че съм говорила с тях, дори като че бе доволен от съвпадението.
— Ела у нас да пием чай — предложи ми Чамсей по телефона.
Обърнах се към Муди за позволение.
— Разбира се — каза той.
Какво друго можеше да каже. Уважаваше Чамсей и Зарий и очевидно не искаше те да разберат, че се е отнасял с мене зле преди.
Този ден чаят беше безкрайно приятен. Двете с Чамсей станахме веднага близки приятелки и същото лято прекарахме много дни заедно.
Обикновено Чамсей прекарваше само по два месеца в годината в прекрасния си дом до нашия нов апартамент, но този път смяташе да остане в Техеран по-дълго. Искаше да продаде къщата и да прехвърли каквото може от парите в Калифорния. Чамсей с нетърпение очакваше да прекъсне връзките си с Иран и да се върне в Калифорния, но мисълта, че това ще е краят на нашите почти сестрински отношения, натъжаваше и двете ни.
— Не знам как ще мога да се върна в Калифорния и да оставя Бети тук — каза един ден на Муди. — Пусни я с мен да се прибере у дома.
Нито Муди, нито аз посмяхме да продължим темата и затова не отговорихме на предложението й.
Чамсей беше като глътка свеж въздух в живота ми, но трябваше да минат няколко седмици, преди да се реша да й доверя повече неща от живота ми. Знаех, че мога да разчитам на нейната подкрепа, но не бях сигурна дали тя ще запази всичко в тайна. Веднъж вече ме бяха предали. Тя вероятно щеше да отиде при Муди и да му се развика, че ме държи тук против волята ми. Естествената й реакция щеше да настрои Муди срещу мен, и то точно сега, когато нещата бяха започнали да се променят. Затова не се реших да споделя с нея нищо повече, но малко по малко тя сама започна да отгатва подробностите. Може би това, че исках разрешение от Муди за всяко нещо, й подсказа истината. Обсъждах с него всяко свое излизане, всеки похарчен от мен риал.
Един ден, след като споделих колко се тревожа за баща си в Мичиган, тя рече:
— Ами тогава, защо не отидеш да го видиш?
— Не мога.
— Бети, ще направиш голяма грешка, ако не отидеш да го видиш. — И тя ми разказа следната история. — Живеех в Шустар, а баща ми — в Техеран. Веднъж осъмнах с лошо предчувствие. Нещо ми подсказваше, че трябва да видя баща си. Казах на съпруга си. Той отвърна: „Не, никъде няма да ходиш сега. Ще отидеш следващия месец, когато свърши училището.“ Скарахме се — единственият път в живота, когато наистина се изправихме един срещу друг. Аз му казах: „Ако не ме оставиш да видя баща си, ще те напусна.“ Тогава той рече: „Върви!“
Когато Чамсей пристигнала в дома на баща си в Техеран, разбрала, че той ще влиза в болница на следващия ден за изследвания. Останали будни до късно през нощта, а на другия ден тя го придружила до болницата, където неочаквано починал от сърдечен удар.
— Ако не бях отишла да го видя, никога нямаше да си простя, никога — ми каза тя. — Вероятно щях да се разведа със съпруга си. Нещо ме караше да видя баща си. Ти също трябва да видиш баща си.
— Не мога — казах аз и се разплаках. След това й обясних защо.
— Не мога да повярвам, че Муди е способен на такова нещо.
— Щастлива съм, че имам твоето приятелство, но ако той разбере, че ти знаеш за моето желание да се върна у дома, ще ми забрани да се виждам с теб.
— Не се безпокой — каза Чамсей. — Няма да му кажа.
Тя удържа на думата си. Но от този ден отношението й към Муди се промени чувствително. Стана студена и равнодушна. Потискаше гнева си, колкото и дантеленият й чадор прикриваше дрехите й.
Лятото свърши някак бързо. В края на август отново щяха да празнуват Седмицата на войната и това беше мрачно напомняне, че вече повече от година двете с Махтоб сме заложнички в Иран. Всяка вечер по улиците гърмеше военна музика. Мъже маршируваха в строй, изпълнявайки ритуала на самобичуването. Веригите плющяха по голите им гърбове в ритъма на марша — първо по дясното, после по лявото рамо. От монотонните скандирания изпадаха в транс. По гърбовете им течеше кръв, но те не усещаха болка.
Новините по телевизията бяха изпълнени с повече яростна реторика от обикновено, но вече по-лесно приемах всичко това, защото добре разбирах съществената разлика между иранските думи и иранските дела. Гневните речи и кресливи лозунги бяха просто тароф.
— Много искам да направим истински рожден ден на Махтоб — казах аз.
— Ама няма да каним никого от моето семейство — каза Муди.
И за моя изненада допълни:
— Изобщо не искам никой от тях да идва тук. Те са мръсни и миришат.
Преди няколко месеца празнуването на рожден ден без роднините му щеше да се сметне за недопустимо нарушение на добрия тон.