Една сутрин Муди, Махтоб и аз се запътихме към близкото училище, което се намираше на десет минути път от дома. Тази сграда приличаше повече на училище с много прозорци и достатъчно слънчева светлина. Атмосферата обаче влияеше на директорката — начумерена жена, загърната в чадор, която ни изгледа подозрително.
— Искаме да запишем дъщеря си при вас — каза й Муди на фарси.
— Не може — отсече тя. — Нямаме свободни места. Насочи ни към друго училище, което беше доста по-далече от дома.
— Дойдохме тук, защото ни е по-близо — опита се да й обясни Муди.
— Нямаме свободни места.
Обърнахме се да си вървим и аз усетих как Махтоб си отдъхна с облекчение, че няма да остане под грижите на тази кисела стара вещица.
— Е, добре — промърмори Муди. — Днес нямам време да ходя до онова училище. Трябва да съм в операционната.
— Ъ-ъ — обърна се към нас директорката. — Вие сте лекар?
— Да.
— Върнете се тогава. Седнете. Винаги ще се намери свободно място за дъщерята на доктор.
Муди се поласка от тази проява на уважение към високия му социален статус.
Директорката ни обясни най-същественото за Махтоб: сива униформа, палто, панталони, шал, който не се връзва както обикновените шалове и е доста по-неудобен от русарито, но все пак не колкото чадора. Трябваше да я доведа в един определен ден на родителска среща.
На излизане попитах Муди:
— Как ще изкара само с една униформа? Да не би да очакват, че всеки ден ще ходи с една и съща?
— Другите правят така — каза Муди. — Но ти си права. Ще трябва да й вземем няколко.
Той тръгна за работа, като ни остави пари за униформите. Докато обикаляхме но магазините, топлото следобедно слънце на този ранен септемврийски ден ми подейства окуражаващо. Ето ме, вървя свободно с дъщеря си. Бях успяла да направя още една стъпка. Докато Махтоб е на училище, а Муди — на работа, можех да ходя където поискам из Техеран.
Няколко дни по-късно двете с Махтоб взехме съседката ни Малихех да ни превежда и отидохме на първата родителска среща, която всъщност се оказа среща на майки и дъщери. Малихех говореше английски много малко, но с нейна помощ и с помощта на Махтоб успях да разбера достатъчно от това, което ставаше.
Срещата продължи повече от пет часа, като по-голямата част от времето премина в молитви и четене на Корана. След това директорката отправи пламенна молба за дарения към родителите. Обясни, че в училището няма тоалетна и затова са нужни пари преди започването на учебната година.
— За нищо на света! — казах на Муди. — Не трябва да им се дават никакви пари! След като могат да си позволят да поддържат толкова полицайки по улиците, които да следят дали косата на някоя жена случайно не се показва изпод русарито, или чорапите й не са се смъкнали, тогава би трябвало да отделят малко пари и за тоалетни в училищата.
Той не прие доводите ми. Направи щедро дарение и когато годината започна, училището беше снабдено с необходимите дупки в пода.
Не мина много време и нещата си дойдоха на мястото. Махтоб тръгваше рано за училище. От мен се искаше само да я изпратя до автобусната спирка и после да я посрещна пак там.
Обикновено Муди си стоеше у дома или работеше в клиниката. Като се увериха в способностите му, пациентите заприиждаха със стотици. Манипулациите му носеха облекчение на хората, въпреки че от време на време възникваха проблеми с някои по-ревностни жени мюсюлманки. Междувременно аз продължавах да посрещам пациентите и да ги упътвам, така че дните ми обикновено не предлагаха голямо разнообразие.
Живеех единствено с мисълта за вторник и сряда — дните, в които Муди отиваше в болницата. Те изцяло ми принадлежаха, осигуряваха ми свободата да се движа където си поискам.
Започнах да посещавам посолството редовно и да се срещам с Хелън. Всяка седмица изпращах или получавах писма от родителите ми и децата. От една страна, това ме караше да се чувствам чудесно, но, от друга, ми действаше потискащо. Всички те ми липсваха толкова много. Безпокоях се при всяко писмо от мама, в което ми описваше влошаващото се състояние на татко. Не знаеше колко още време му остава. Пишеше, че непрекъснато говори за нас и се моли да доживее срещата ни.
Обаждах се на Амал при всяка възможност. Той все разпитваше за здравето ми и завършваше със:
— Имай търпение!
Един ден отидох на пазар. Трябваше да извадя допълнителен ключ за дома. Тръгнах към ключаря и докато вървях нататък, минах покрай книжарница, която не бях забелязала до този момент. Нещо ме подкани и аз влязох вътре.
Продавачката говореше английски.
— Имате ли някакви готварски книги на английски? — попитах.