Приготвих специална вечеря, като за предястие избрах пилешко, най-предпочитаното месо в Иран. След една успешна обиколка по пазарите станах притежателна на единственото брюкселско зеле в цял Иран. Задуших го с лук и моркови.
Баба Хаджи и Амех Бозорг заедно с Меджид и Фереще пристигнаха в осем, а не в шест, но това беше все пак приемлив компромис. Седнахме да вечеряме със семейство Хаким на масата в трапезарията.
Семейство Хаким бяха достатъчно изискани, за да свикнат бързо с масата, но Баба Хаджи и Амех Бозорг, колкото и да се опитваха да се представят в най-добра светлина, не успяха. Баба Хаджи се взираше в неизвестните за него прибори, с които не знаеше как да си служи. Очевидно не знаеше какво се прави с колосаната салфетка и вероятно му се струваше безумно разточителство всеки да има отделна чаша за пиене.
Амех Бозорг не можеше да си намери място на стола. Най-сетне тя взе чинията си от масата и седна на пода, като не преставаше да излива задоволството си от брюкселското зеле, което наричаше „малките зелчици на Бети“.
След минути трапезарията ми стана на нищо. Залци се търкаляха по масата и пода, гостите ни ровеха в чиниите с ръце и само по невнимание — с лъжица. Махтоб и аз се хранехме тихо и прилично.
Скоро вечерята свърши и когато гостите се преместиха в хола, Муди промърмори:
— Погледни мястото на Махтоб. Няма и зрънце ориз около чинията или на пода. А сега виж там, където седяха възрастните.
Не ми се гледаше. Знаех, че ще има да стоя до късно през нощта, докато изчистя всичко.
Сервирах чая в хола. Амех Бозорг бръкна в захарницата и остави плътна бяла следа върху килима, докато си сипваше лъжица след лъжица в миниатюрната стъклена чашка.
Една вечер отидохме при Акрам Хаким, майката на Джамал, един от племенниците на Муди, с когото преди години бяхме закусвали заедно в един хотел в Остин и който за първи път разказа новината за завземането на американското посолство в Техеран. Тук беше и племенницата на Акрам Хаким, която изглеждаше силно разтревожена. Попитах я за причината и тя ми разказа следната история на английски.
Сутринта почиствала дома си с прахосмукачката и внезапно решила, че й се пуши. Облякла се набързо и отскочила през улицата, като оставила двете си дъщери — едната на седем, а другата на десет — сами в апартамента. Купила цигари и докато пресичала обратно, я спряла женската полиция. Завели я в колата, почистили с ацетон лака от ноктите и червилото й. Нахокали я, а после й казали, че ще я пратят в затвора.
Тя ги помолила да й позволят първо да вземе дъщерите си от апартамента.
Без да ги е грижа за децата обаче, жените я задържали в колата си още около два часа, като не спирали да я поучават. Попитали я дали си казва молитвите и тя им отговорила, че не. Казали й, че преди да я пуснат, трябва да им обещае, че никога вече няма да носи лак на ноктите си или грим на лицето си. Трябвало също така да обещае, че ще си казва прилежно молитвите. Защото в противен случай, предупредили я те, щяла да отиде в ада, както става с лошите хора.
— И аз ги ненавиждам — съгласих се аз.
— Страх ме е от тях — каза жената. — Опасни са. Обясни, че когато само следят по техеранските улици за облеклото, те са просто досадни. Но освен това изпълнявали функциите на тайна полиция, преследваща враговете на републиката или просто беззащитните хора, които можеха да тормозят безнаказано. Когато осъждали някоя от арестуваните жени на смърт, мъжете първо я изнасилвали, защото си имали такава приказка: „Една жена не трябва да умира девствена.“
Събуждах се и лягах с мисълта за моето бягство. Нищо съществено не се случваше, но аз продължавах да търся всевъзможни контакти. Срещах се с Хелън в посолството и почти всеки ден разговарях с Амал.
Всичко, с което се занимавах, беше подчинено на крайната ми цел. Имаше три причини, поради които гледах да се представя за образцова жена и майка. Първо, исках да затвърдя илюзията за нормалния ни живот, като по този начин успокоя вероятните подозрения на Муди. Второ, трябваше да успокоя Махтоб и да отклоня мислите й от затворническото ни положение.
— Не може ли да си отидем в Америка, мамо? — питаше тя от време на време.
— Не сега — казвах. — Може би един ден, след време, татко ще размисли и ние всички ще се върнем у дома.
Тази заблуда я успокояваше, но не и мен.
Третата причина, поради която се опитвах да създам „щастлив“ дом, беше, за да не полудея. Знаех, че поемехме ли по пътя към свободата, ни очаква пълна неизвестност. Не исках и да мисля за евентуалните опасности. Понякога се сещах за Сюзън и Триш и за това как се бях уплашила от настоятелното им искане да избягаме с тях незабавно. Дали не бях сгрешила? Не можех да съм сигурна. Дали някога щях да събера достатъчно смелост? Ще бъдем ли в състояние двете с Махтоб да се справим с всичко, което ни очаква? Нямаше как да знам. Гледах все да си намирам някаква работа, за да ми минават дните по-лесно, докато дойдеше този момент.