Един ден Муди се опита да направи нещо за мен и ми предложи да отида в съседния козметичен салон. Това беше абсурдно за страна, в която не ти позволяват да показваш нито косата, нито лицето си, но въпреки това отидох. Козметичката предложи да оформи веждите ми и да почисти част от космите по лицето ми. Съгласих се.
Вместо да използва кола-маска или пинцети, козметичката извади дълъг памучен конец. Опъна го и го прокара нагоре-надолу по лицето ми, като изскубваше космите.
Искаше ми се да закрещя от болка, но се сдържах, чудейки се как жените се решаваха да се подлагат на такива мъчения в името на красотата. Когато всичко приключи, лицето ме болеше. Цялата ми кожа гореше.
Вечерта забелязах, че лицето ми се изрива. Обривът бързо се разпростря върху врата и гърдите ми.
— Конецът е бил мръсен — промърмори Муди.
Една вечер се прибрах от супермаркета и открих, че приемната на Муди е претъпкана с пациенти.
— Отвори вратите — нареди ми Муди. — Нека някои от тях влязат в хола.
Не ми се щеше да пускам непознати иранци в хола си, но нямаше какво да се прави. Отворих двукрилата дървена врата и поканих правостоящите пациенти да седнат на дивана и креслата.
Едно от задълженията ми беше да поднасям чай на пациентите. Мразех го, но сега ми беше още по-неприятно, защото целият ми хол щеше да бъде залян с чай и разсипана захар.
Така или иначе, поднесох чая и се върнах да занеса подноса обратно в кухнята, когато една от жените ме попита:
— Американка ли сте?
— Да — отговорих. — Говорите ли английски?
— Да. Учила съм в Америка.
Седнах до нея и усетих, че настроението ми взе да се оправя.
— Къде? — попитах.
— В Мичиган.
— О, аз съм от Мичиган. Къде точно в Мичиган сте учили?
— В Каламазу.
Името й беше Фереще Норузи. Беше красива млада жена, която някой от болницата беше изпратил при Муди. Оплакваше се от болки с неясен произход във врата и гърба и се надяваше, че манипулациите ще й помогнат.
Поговорихме си близо час, докато тя чакаше.
Фереще идваше често за манипулации и аз винаги я канех в хола да си поговорим. Една вечер тя ми довери следното:
— Знам от какво е болката — каза.
— Така ли? От какво?
— Това е от стреса.
Започна да плаче. Преди година, ми каза тя, една вечер съпругът й отишъл да зареди колата с бензин и повече не се върнал. Фереще и родителите й като побъркани претърсили болниците, но не намерили никаква следа от него.
— След двайсет и пет дни се обадиха от полицията — изплака Фереще. — Казаха да дойдем да приберем колата, но не можели да ни кажат нищо повече.
Фереще и нейната едногодишна дъщеря се преместили при родителите й. Изминали още четири кошмарни месеца, преди полицията да ги уведоми, че съпругът й е в затвора. Разрешили й свиждане.
— Те просто са го хванали и са го тикнали в затвора — хлипаше Фереще. — Оттогава мина година и още не са предявили към него никакво обвинение.
— Как е възможно това? — попитах. Защо?
— Беше магистър по икономика — обясни Фереще. — Също като мен. Освен това сме учили в Америка. Ние сме хората, от които правителството се страхува.
Фереще не искаше да казвам на никого за мъжа й. Боеше се, че ако приказва много, ще арестуват и нея.
Вечерта, след като Муди затвори клиниката си, ми каза:
— Фереще ми харесва. С какво се занимава мъжът й?
— Магистър е по икономика — казах.
— Ела колкото е възможно по-скоро.
В гласа му звучеше напрежение и сърцето ми се разтупка.
— Мога да дойда най-рано във вторник — отвърнах. — Докато Муди е в болницата.
— Звънни ми преди това — каза Амал.
Какво можеше да бъде? Очаквах по-скоро добри новини, отколкото нови проблеми, защото в гласа на Амал долових някакъв сдържан оптимизъм.
Във вторник станах рано, казах си молитвата с Муди, след което времето затече бавно. Махтоб тръгна за училище в седем, Муди излезе около час по-късно. Проследих го с поглед от прозореца, докато се качи в едно такси, след което се обадих на Амал, за да му кажа, че пристигам. Изтичах към булеварда, за да взема такси.
Беше в началото на ноември. Студеният вятър подсказваше, че може би ще завали. Сутрин движението по улиците беше и без това претоварено, а сега трябваше да се прехвърлям на няколко таксита, за да прекося целия град. Когато стигнах до административната сграда и почуках на вратата на Амал, главата ми щеше да се пръсне от въпроси.