Отвори ми бързо и се усмихна широко.
— Влез — каза. — Седни. Какво да ти предложа — чай или кафе?
— Кафе.
Примирах от нетърпение, но той явно се забавляваше от отлагането на момента.
Най-сетне ми подаде чашата кафе, седна зад бюрото си и каза:
— Е добре, мисля, че ще е хубаво да се свържеш със семейството си.
— Какво се е случило?
— По-добре им кажи да сложат още два прибора на празничната трапеза за деня, който наричате Ден на благодарността.
Въздъхнах. Значи този път няма съмнение. Ще стане. Двете с Махтоб ще се върнем в Америка.
— Как? — попитах.
Той ми обясни плана. Щяхме да прелетим до Бандар Аббас, в най-южната част на страната, със самолет. Оттам щяха да ни прехвърлят с моторна лодка през Персийския залив до Обединените арабски емирства.
— Там може да имате някои бюрократични затруднения — каза Амал, — но ще бъдете извън Иран и няма да ви върнат обратно. За кратко време ще можете да получите паспорт от посолството и да се върнете у дома.
Като си представих пътуването с открита моторница през морето, ми прилоша, но щом това е цената на свободата, ние с дъщеря ми щяхме да я платим.
— Трябва ли да плащам нещо? — попитах.
— Аз ще платя каквото трябва — каза Амал и повтори това, което беше казал още при първата ни среща. — Когато се върнеш в Щатите, ще ми изпратиш парите.
— Ето — казах и му подадох пачка банкноти. — По-добре тези пари да останат при вас. Не бих искала Муди да ги намери.
Това бяха около деветдесет долара и още около шестстотин долара в риали, останали от моите първоначални запаси. Амал се съгласи да ги съхранява.
— Ще имаш нужда от документи за самоличност — каза той. — Иначе не можеш да се качиш на самолета.
— Шофьорската ми книжка е в посолството — отговорих — заедно със свидетелството ми за раждане и кредитните ми карти.
— Иранско ли е свидетелството?
— Не. При тях е американското ми свидетелство, с което дойдох тук. Иранското ми свидетелство за раждане е в Муди — прибрал го е някъде.
— Може да опитаме да ти купим билет с американското ти свидетелство за раждане — разсъждаваше Амал. — Но по-лесно ще стане с иранското. Прибери си нещата от посолството и опитай да си вземеш иранските документи.
— Добре. Кога тръгваме?
— Имам човек в Бандар Аббас, който точно в този момент урежда нещата, и го очаквам да се върне в Техеран след няколко дни. Не се безпокой, ти и Махтоб ще бъдете у дома за Деня на благодарността.
От офиса на Амал звъннах на Хелън в посолството.
— Трябва да те видя веднага — й казах. Приемното време в посолството беше свършило, но Хелън се съгласи:
— Слизам долу да кажа на охраната да те пусне. След телефонния разговор Амал ме предупреди:
— Не казвай на хората в посолството какво точно става.
Но аз бях толкова възбудена, че в мига, в който Хелън видя лицето ми, възкликна:
— Господи! Какво е станало с теб? Изглеждаш толкова щастлива, толкова променена.
— Отивам си у дома — казах.
— Не мога да повярвам.
— Наистина. Отивам си у дома и имам нужда от документите и кредитните карти.
Хелън също се зарадва. По лицето й се разля щастлива усмивка. Прегърна ме силно и двете се разплакахме от радост. Не попита как, кога, кой. Знаеше, че няма да й кажа, а може би и не искаше да знае.
Хелън ми даде документите, които й бях предала за съхранение — шофьорската ми книжка, американските ни свидетелства за раждане и новоиздадените ни американски паспорти, както и кредитните ми карти. Заедно отидохме да видим мистър Винкоп. Той също се зарадва, но ме предупреди да внимавам.
— Не трябва да рискувате живота на Махтоб — каза той.
Нещо в изражението на лицето му обаче не съответстваше на думите му. Наистина негов дълг беше да ни предупреди, но все пак като че ликуваше от успеха на моите планове.
Следващото му предупреждение имаше повече смисъл.
— Наистина се безпокоя за вас — каза. — Толкова сте щастлива, че отдалече ви личи. Съпругът ви ще разбере, че има нещо.
— Ще се постарая да го скрия — обещах.
Погледнах към часовника си и видях, че вече закъснявам. Муди щеше да се прибере от болницата чак късно следобед, но трябваше да си бъда вкъщи до един и четвърт, когато Махтоб се връщаше от училище. Така че се извиних и хукнах към къщи.
Наближаваше един и половина, когато стигнах у дома. Махтоб стоеше пред заключената врата и плачеше.
— Помислих, че си заминала за Америка без мене — проплака тя.
Как исках да й кажа къде съм била и какво се е случило! Но не можех да споделя с нея това, което знаех. Разполагахме с малко време. Твърде много неща трябваше да се уточняват. Много бяха опасностите, които ни очакваха. Тя по-трудно щеше да прикрие радостта си от мен. — Никога няма да замина за Америка без теб — успокоявах я аз. Отключих вратата и влязохме. — Махтоб, моля те, не казвай на татко, че съм закъсняла.