Почти не се хранех. Амех Бозорг готвеше предимно хореш с агнешко за вечеря, като щедро използваше така наречения домбе. Това е мехур с диаметър около четирийсет сантиметра, пълен с лой. Виси под опашките на овцете и се поклаща при всякое движение. Има вкус на мърша, който допада на иранците и служи за по-евтин заместител на мазнината за готвене.
Амех Бозорг го държеше в хладилника. Започваше да готви, като отрязваше парче лой и го стопяваше в дълбок съд с дълга дръжка. После запържваше в мазнината няколко глави кромид лук, добавяше парчета агнешко и хвърляше каквито варива и зеленчуци имаше подръка. Всичко това къкреше цял следобед и цяла вечер и отблъскващата миризма на лойта проникваше навсякъде из къщата. Вечерта на масата ние с Махтоб вече не бяхме в състояние дори да погледнем яденето на Амех Бозорг. Дори Муди не го харесваше.
Медицинското му образование и здравият му разум, бавно надделяваха над уважението, което изпитваше към семейството си. Тъй като непрекъснато се оплаквах от нечистотията, Муди най-сетне реши да повдигне въпроса пред сестра си.
— Аз съм лекар и мисля, че трябва да се вслушаш в съвета ми — рече и той. — Не си чиста. Трябва да се къпеш по-редовно. Трябва да научиш и децата да се къпят. Не бива да живееш по този начин.
Амех Бозорг не обърна никакво внимание на думите на малкия си брат, но когато той отмести очи, тя ме стрелна със зъл поглед. Даде ми да разбера, че според нея аз съм подстрекателката на раздора.
Ежедневният душ не беше единственият чуждоземен навик, който оскърбяваше зълва ми. Един ден на излизане Муди лекичко ме целуна за довиждане по бузата. Амех Бозорг го видя и избухна ядно.
— В тази къща не можеш да правиш така! — скара му се тя. — Тук има деца.
Фактът, че най-малкото „дете“ Фереще се канеше да започне занятия в Техеранския университет, очевидно нямаше никакво значение.
След няколкото дни доброволен затвор в ужасния дом на Амех Бозорг най-после тръгнахме по магазините. Отдавна очаквахме този момент, за да купим екзотични подаръци на нашите приятели и близки в Америка. Освен това искахме да се възползваме от сравнително ниските цени в Техеран, за да си вземем бижута и килими.
Няколко сутрини подред Маджид или Зохре ни откарваха с колата в центъра. Всяко излизане бе истинско приключение из улиците на града, чиито пет милиона жители бяха станали четиринайсет милиона само за четирите години след революцията. Икономическата разруха бе изтрила от лицето на страната цели селища — техните обитатели бяха избягали в Техеран, за да намерят убежище и храна. Хиляди, дори милиони бежанци от Афганистан бяха наводнили града.
Навсякъде срещахме многочислени тълпи хора, които бързаха замислени и мрачни по своите дела. Никой не се усмихваше. Зохре и Маджид шофираха ловко през невероятни задръствания и улици, гъмжащи от пешеходци, които рискуваха живота си на всяка крачка. Във всички посоки щъкаха деца.
Покрай тротоарите вървяха широки отточни канали, пълни с вода, която идваше от околните планини. Населението използваше това безплатно удоволствие за най-различни цели. На първо място каналите служеха за сметище — водата отнасяше отпадъците. Собствениците на магазини топяха в тях метлите и парцалите си. Едни пикаеха в тях, други си миеха ръцете. Трябваше да прескачаме мръсните отточни води на всеки уличен ъгъл.
Във всеки квартал на града се издигаха строежи — градеше се хаотично. Вместо да използват еднакви по размер греди, тук употребяваха белени трупи с диаметър около десет сантиметра, но сурови и в повечето случаи криви. Без да влагат особено старание, строителите използваха трупи с различна големина подобно елементи на нестандартен детски „строител“ и издигаха постройки със съмнително качество и издръжливост.
Градът бе като блокиран. Всички дейности в границите му се следяха от въоръжени до зъби войници и полицаи с мрачни физиономии. Беше доста неприятно да вървиш по улиците под дулата на оръжия. Навсякъде гъмжеше от полицаи в тъмносини униформи, които държаха пълните с народ тротоари на прицел. Ами ако някой натиснеше спусъка погрешка?
Навсякъде се виждаха и войниците на революцията, облечени в маскировъчни униформи. Спираха безпричинно колите и ги претърсваха за контрареволюционна контрабанда — като лекарства, литература срещу шиитите и американски касети. Заради последното човек получаваше шест месеца затвор.
Освен войниците по улиците кръстосваха и ужасяващите пасдар — специални полицейски части, които се движеха в малки бели нисани. Всеки знаеше по някоя ужасна история за тях. Били създадени от аятолаха като противосила на тайната полиция на шаха — САВАК. За пасдарите се носеха невероятни легенди — по нищо не отстъпваха на уличните престъпници, но за разлика от тях бяха облечени с официална власт.