Хамид обаче беше настроен по-песимистично. Когато споделих чудесната си тайна с моя отдавнашен съюзник, той каза:
— Не, не ми се вярва да стане. Ще останете в Иран до второто пришествие на Имам Мехди.
Дните бяха трескави, вечерите с Муди бяха като странни интермедии, които изискваха от мен почти нечовешки усилия. Не биваше да показвам изтощението си, защото Муди можеше да ме заподозре. Стриктно изпълнявах всички свои задължения като готвене, чистене и грижи за Махтоб. През нощта сънят не идваше, защото мислите ми бяха все в Америка. Нощем аз вече си бях у дома.
Неизвестно откъде, но намирах сили за всичко.
Алис беше ценен съюзник, въпреки че не знаеше нищо за тази тайнствена страна на живота ми. Един ден, докато пазарувахме, случайно споменах:
— Много ми се иска да се обадя у дома. Толкова ми липсват.
Алис знаеше, че Муди не ми позволява да се обаждам у дома. Нейният съпруг също не й позволяваше да се обажда в Калифорния много често, защото телефонните такси били много високи. Но Алис имаше собствени пари, които печелеше от частните уроци по английски, и понякога ги използваше, за да се обажда тайно у дома.
— Ще те заведа до Туб Кунех — каза тя.
— Какво е това?
— Телефонна компания. В центъра, близо до пазара. Там се плаща в брой, но затова пък можеш да се обаждаш в чужбина.
Това беше чудесна новина. Още на следващия ден излъгах, че ще търся кервиз, и двете с Алис се запътихме към центъра, към Туб Кунех. Докато Алис разговаряше със семейството си в Калифорния, аз говорих с мама и татко в Мичиган.
— Намерих място, откъдето ще мога да ви се обаждам — казах аз. — Така ще бъде по-лесно, отколкото да звъня от посолството и по-безопасно, отколкото вие да се обаждате у дома. Вече ще се чуваме по-често.
— О, дано — каза майка.
Татко много се зарадва, като чу гласа ми. Каза, че от това му ставало по-добре.
— Имам за вас изненада — съобщих им аз. — Двете с Махтоб ще си бъдем у дома за Деня на благодарността.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Нищо не казвай — рече Амал. — Само стой и не казвай нищо.
Така и направих, каквото ми каза. Той отиде до вратата на офиса зад гърба ми, отвори я и промърмори нещо на фарси.
Висок, мургав човек влезе в офиса и застана пред мен. Взря се в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка моя черта. Хрумна ми да сваля русарито си, за да може по-добре да ме види, но реших да не правя нищо без съгласието на Амал. Не знаех кой е този човек и не исках да го обидя.
Той остана така минута-две, след което безмълвно напусна стаята. Амал отново седна зад бюрото си и не спомена повече за посетителя.
— Изпратих човек до Бандар Аббас да уреди моторницата — каза. — Чакам го да се върне в Техеран. А аз уреждам нещата около полета до Бандор Аббас. С теб в самолета ще има и наши хора, които ти няма да познаваш. Те няма да седят до теб.
Амал излъчваше увереност, но аз продължавах да бъда неспокойна. Напредвахме болезнено бавно. Времето не означаваше почти нищо за иранците. Беше невъзможно да се спазва каквото и да е разписание. Дните се бяха източили някак неусетно. След няколко дни бе Денят на благодарността и вече бе съвсем ясно, че двете с Махтоб няма да го празнуваме в Мичиган.
— Възможно е да си бъдете у дома до края на седмицата — каза Амал, като се опитваше да ме утеши. — Или следващата седмица. Има още неща за доизглаждане. Не мога да те изпратя, преди всичко да е уредено.
— Ами ако никога не се уреди?
— Не мисли за това. Работя и по други планове. Изпратих човек да говори с един главатар на племе от Захидан и вероятно ще можем да ви прехвърлим през границата в Пакистан. Разговарях и с един човек, който има жена и дъщеря, като теб и Махтоб. Опитвам се да го убедя да ви качи на самолета до Токио или Турция все едно сте неговите жена и дъщеря. Като се върне, съм намерил човек, на когото ще платя да подпечата паспортите, за да изглежда така, сякаш жена му и дъщеря му са пристигнали с него.
Струваше ми се рисковано, защото не бях сигурна, че толкова лесно ще мина за иранка. Жените се снимаха за паспорт с чадор, покриващ лицето им. Освен това ако при паспортната проверка някой от служителите ме заговореше нещо на фарси, всичко щеше да пропадне.
— Моля те, побързай — казах на Амал. — Времето не тече в моя полза. Трябва непременно да видя баща си, преди да умре. Ще умре в мир само ако ни види живи и здрави. Моля те, ио-скоро намери някакъв начин.
— Опитвам се.
Трудно ми беше да прекарам Деня на благодарността в Иран, особено след като бях обещала на родителите си, че двете с Махтоб ще се върнем на този ден. Слава Богу, че не казах на Махтоб.