В четвъртък сутринта се събудих в дълбока депресия. За какво трябваше да бъда благодарна?
Налагаше се да се справя с лошото си настроение или поне да събера сили да преживея деня, затова се впуснах в приготовления за вечерята, като се постарах да направя истински шедьовър от мършавата пуйка.
Когато следобед приятелите започнаха да пристигат, настроението ми изведнъж се подобри. Благодарна бях заради тях — тези чудесни, отзивчиви, цивилизовани хора, които, независимо от произхода си, бяха повече американци, отколкото иранци. Дойдоха у дома, за да отпразнуват един толкова американски празник. Чамсей и Зарий, Алис, Фереще — обичах ги всички и все пак колко исках да си бъда у дома.
Депресията се върна отново след вечерята, след като изядохме това, което иначе трябваше да бъде тиквен пай. Муди седна в едно от креслата, скръсти ръце на корема и задряма, доволен от съдбата си, сякаш нищо в живота му през изминалата година и половина не се бе променило. Как ненавиждах това чудовище! Как копнеех да бъда с мама и татко, с Джо и Джон.
Един вторник брат ми Джим се обади от Америка, тъй като знаеше, че Муди ще бъде на работа. Каза ми, че състоянието на татко се е подобрило изведнъж, след като им се бях обадила да им кажа, че двете с Махтоб ще се върнем за Деня на благодарността.
— Цели три дни остана на крака — каза Джим. — Това не беше се случвало от дълго време. Дори излезе в градината.
— Как е той сега? — попитах аз.
— Точно за това ти се обаждам, като не се върна за Деня на благодарността, той отново изпадна в отчаяние. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Трябва да вярва в нещо. Можеш ли да му се обадиш пак?
— Не е лесно — обясних му аз. — Не мога да се обаждам оттук, защото Муди ще познае по сметката. Трябва да отида чак в центъра, а това е доста трудно, но ще се опитам.
— Ще успеете ли двете да се върнете с Махтоб? — попита той.
— Опитвам се да организирам нещо, но засега не мога да кажа нищо със сигурност.
— Не предприемай нищо прибързано — предупреди ме Джим.
След този разговор се почувствах разбита — бях се провалила, не успях да се върна, както бях обещала, за Деня на благодарността. Идваше Коледа! Моля ти се, Боже, нека тогава поне бъдем в Мичиган, а не в Иран.
Официално Коледа в Иран не се празнува. Американците в Техеран обикновено организираха весели празненства за Коледа, но тази година им бе отправено зловещо предупреждение. В началото на декември иранската преса публикува на първите си страници един материал, съветващ американците да забравят за празника. Щастието и радостта не подхождаха на болката и страданията по време на войната, твърдеше аятолахът.
Това не трогна особено Муди. Той парадираше с медицинската си практика и тъй като вече не се интересуваше от иранската политика, бе решил дъщеря му да прекара една наистина весела Коледа.
Трябваше да си намирам някакви занимания, а и да отклонявам вниманието на Муди от непрекъснатите си пътувания из града, затова се заех с коледните покупки.
— Махтоб има толкова малко играчки тук — казах на Муди. — Искам да й купя няколко за Коледа.
Той се съгласи с мене и аз тръгнах из магазините, понякога с Алис, но по-често сама. Веднъж, след като бяхме прекарали цялата сутрин на пазара, двете с Алис се качихме на автобус за дома. Тя слезе една спирка преди мен. Трябваше да се прибера сама. Погледнах часовника си. Едва щях да посрещна навреме училищния автобус на Махтоб.
Изведнъж завиха сирени, но хората бяха толкова свикнали с тях, че шофьорите например изобщо не им обръщаха внимание. Тези обаче бяха по-силни и по-тревожни от обикновено. За моя изненада шофьорът отби встрани, за да пропусне линейките. Покрай нас профучаха няколко полицейски коли, последвани от огромен, странен на вид камион.
— Бомба! Бомба — закрещяха пътниците.
Това беше сапьорният отряд. Елън ми бе разказвала за въпросния камион, така че го познах веднага. Механичните му ръце повдигаха бомбата и я поставяха в брониран контейнер в каросерията на камиона.
Уплаших се. Там някъде, недалеч от нашата улица, имаше бомба.
Автобусът стигна последната спирка и аз бързо спрях едно оранжево такси. Скоро попаднахме на голямо задръстване. Шофьорът взе да ругае колегите си, а аз пак погледнах часовника. Изпаднах в паника. Всеки момент Махтоб трябваше да се върне от училище. Ако ме няма на спирката, ще се уплаши, особено с тези сирени и полицейски коли. Освен това някъде отпред имаше бомба.
Движението бе отклонено и когато таксито зави по една улица встрани, видях, че автобусът на Махтоб е пред нас. Тя слезе на спирката и се огледа. На ъгъла се бяха струпали полицейски коли и любопитни минувачи.