Хвърлих няколко риала на шофьора, изскочих от таксито и се затичах към Махтоб. Задръстването показваше, че бомбата е съвсем наблизо.
Хванах я за ръка и заедно се затичахме към къщи, но едва завихме зад ъгъла, когато видяхме огромния син камион, паркиран в дъното на улицата, на стотина метра от дома ни.
Загледахме се като хипнотизирани. Точно в този момент ръцете на гигантски стоманен робот бръкнаха в жълт, паркиран до тротоара пакон. Въпреки огромните си размери механичното чудовище вдигна бомбата нежно, а после внимателно я положи в металния контейнер в багажника на камиона.
След няколко минути сапьорският отряд си тръгна. Полицаите се струпаха около жълтия пакон, търсейки улики, за да припишат бомбата на противниците на Хомейни.
Това беше част от ежедневието на полицията. А за мен — зловещо припомняне за опасностите, които животът ни в Техеран крие. Трябваше да се избавим от този ад, преди да е пламнал под краката ни.
Казах на Муди, че съм купила играчки за Махтоб от пазара, което беше наполовина вярно. Бях открила няколко магазина наблизо, от които можех бързо да пазарувам, за да ми остава време за срещи с Амал. Така успявах да се вместя във времето, което би ми трябвало, за да стигна до пазара и обратно.
Веднъж след един изморителен, но затова пък успешен ден по магазините се отбих при Алис. Бях купила играчки за Махтоб.
— Може ли да ги оставя тук? — попитах. — Ще ги пренасям малко по малко.
— Добре — съгласи се Алис.
Тя беше истински приятел и не задаваше излишни въпроси. Не смеех да споделя тайните си планове с нея. Но Алис беше изключително интелигентна и прозорлива жена. Знаеше, че съм нещастна, а и самата тя не харесваше Муди. Алис сигурно се учудваше от тайнствените ми действия. Може би си мислеше, че имам връзка с някого.
И в известен смисъл това беше така. Нямаше никаква физическа връзка между мен и Амал. Той беше привързан към семейството си, а и аз за нищо на света не бих посмяла да обърквам брака му.
Разбира се, той беше физически привлекателен, излъчваше спокойствие и деловитост и създаваше впечатление на човек, за когото невъзможни неща няма. Към мен и Махтоб се отнасяше с безкрайна грижовност. Между нас съществуваше близост, защото бяхме изцяло погълнати от общата ни цел. Не Муди, Амал беше мъжът в живота ми. Непрекъснато мислех за него. След провала на плановете ни за Деня на благодарността той ме увери, че двете с Махтоб ще си бъдем у дома за Коледа.
Трябваше или да му повярвам, или да полудея. Дните се нижеха, изпълнени с дреболии, а напредък почти нямаше.
Една сутрин, след като Махтоб и Муди излязоха, тръгнах към близкия магазин. Беше денят, в който докарваха мляко и бързах да купя, преди да се е свършило. Завих зад ъгъла и когато излязох на булеварда, замръзнах на място.
Няколко камиона на пасдар бяха спрели точно срещу магазина. Униформените полицаи стояха на тротоара с автомати, насочени към магазина. Докато наблюдавах, пристигна голям камион и спря до полицейските коли.
Обърнах се и бързо се отдалечих, защото не ми се искаше да се забърквам. Взех оранжево такси до един друг магазин.
На връщане видях, че полицаите изнасят стоките и ги товарят в големия камион. Запътих се към безопасното убежище, което моят дом ми предлагаше.
Попитах съседката дали знае какво става, но тя само повдигна рамене. Не след дълго се появи боклукчията, който беше редовен източник на информация в махалата, и Малихех го заразпитва. Знаеше само, че са конфискували стоката от трите магазина.
Излязох отново, водена от любопитство, но и от загриженост за тримата търговци. Проверих дали дрехите ми са в изправност и тръгнах към магазина. Като приближих, видях, че Ага Реза стои на тротоара и безучастно гледа как пасдар разграбват всичко.
— Искам мляко — му казах на фарси.
— Няма — отговори той. След това вдигна рамене, проявявайки стоицизма на човек, свикнал с приумиците на тези грабители, които се ползваха с благословията на правителството. — Това е краят — въздъхна той.
Отидох по-нататък й попаднах на още полицаи, които разпиляваха връзките със зеленчуци и товареха пресните плодове на камиона. От съседния магазин измъкваха месото.
Следобед, когато Муди се върна от работа и аз му разказах как тримата ни приятели са били изхвърлени от магазините им, той рече:
— Сигурно са продавали нещо на черно, иначе това нямаше да им се случи.
Муди проявяваше странно чувство за морал. Както всички, и той с удоволствие се ползваше от деликатесите, предлагани на черния пазар, а в същото време защищаваше правото на правителството да наказва нарушителите. Беше убеден, че полицията е в правото си да разграбва магазините.