Муди беше общителен, щастлив от факта, че семейството ни е център на внимание. Затова дори не си дадох труд да поискам съгласието му, преди да поканя близките ни приятели у дома за Нова година. За моя изненада Муди се разсърди.
— И без алкохол — нареди той.
— Че откъде ще го взема? — попитах.
— Може да донесат.
— Ще им кажа да не носят. Няма да допусна алкохол в къщата си. Прекалено голям е рискът.
Отговорът задоволи Муди, но той имаше и други забележки.
— Няма да допусна никакви танци и целувки — каза. — Няма да целуваш никого и няма да казваш „Честита Нова година“.
— Няма да правя нищо такова. Просто искам да бъдем заедно с приятелите си.
Муди изръмжа, знаейки, че вече е твърде късно да оттеглим поканите си. Раздаде часове на пациентите за през целия следобед и вечерта и когато гостите ни пристигнаха, все още работеше в кабинета си. Тази вечер ни гостуваха Алис и Чамсей със съпрузите си, както Зарий и Фереще. Отложихме вечерята с повече от час. Потърсиха по телефона съпруга на Чамсей, доктор Наджафий. Викаха го за спешна операция, но той отказа.
— Да намерят друг — нареди той, защото не му се искаше да напусне празненството.
Муди най-сетне се появи, но само за да обяви:
— Обадиха се от болницата. Има спешен случай. Тръгвам.
Муди очевидно отбягваше празненството. Можеше да намери някой, който да го замести, както направи доктор Наджафий.
След няколко минути пред външната врата спря една линейка. Това беше най-бързият начин да се достави един доктор в болницата, а същевременно придаваше достоверност на твърдението на Муди за спешния случай.
Седнахме на новогодишната трапеза без него. Когато се върна около десет и половина, ние все още се хранехме.
— Ела да вечеряш с нас — му казах.
В този момент телефонът иззвъня и Муди се затича да го вдигне.
— Беше една пациентка — поясни Муди. — Има болки в гърба и ще дойде веднага.
— Не може! — сопнах се аз. — Да я докарат на сутринта.
— Не бива да приемаш пациенти до толкова късно през нощта — каза Чамсей. — Ограничи приемните си часове.
— Трябва да я видя още тази вечер. — И той изчезна в кабинета си.
— Провали ни вечерта — обади се Алис.
— Често се случва — казах. — Вече съм свикнала.
Всички ме съжаляваха, но удоволствието, което изпитвах от компанията на приятелите, беше много по-голямо в отсъствието на Муди.
Вечерята беше приятна, но дойде време гостите да си тръгват. Новата година на западния свят минаваше незабелязано в Техеран. Следващият ден си беше най-обикновен работен ден. Бяха изминали пет минути след полунощ и всички бяха станали да си вървят когато Муди излезе от кабинета си.
— Нали не си тръгвате толкова рано — каза той, преструвайки се на разочарован. — Точно свърших.
— Утре ставаме рано — каза доктор Наджафий. Веднага щом излязоха, Муди неочаквано ме прегърна и ме целуна.
— Това пък какво е? — попитах изненадана.
— Честита Нова година.
Честита Нова година наистина. Хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Още една година, а аз съм все още тук. Още колко?
Празниците отминаха и аз унивах с всеки изминал ден. Денят на благодарността, Коледа и Нова година дойдоха и си отидоха и календарът показваше, че ми предстоят само сиви зимни дни.
Времето сякаш вече пълзеше.
— Имай търпение — казваше Амал всеки път, когато разговарях с него.
Сняг покри града. Улиците потънаха в мръсна киша. Всяка сутрин се събуждах във все по-дълбока депресия. Всеки ден добавяше по нещо към усещането ми за пълно безсилие.
Един ден, пресичайки оживен площад близо до дома ни, ме спря жена — пасдар. Спомних си за предишната моя среща с тях, когато бях успяла да измънкам няколко думи на фарси. Махтоб беше на училище и наоколо нямаше никой, който би могъл да ми превежда. Този път се опитах да се направя, че нищо не разбирам.
— Не разбирам — казах на английски.
За моя изненада жената ми отвърна ядосано, но на английски:
— Докато пресичахте улицата, се видя част от коляното ви. Сложете си по-свестни чорапи.
— Да не мислите, че тези чорапи ми харесват — отговорих аз. — Никога през живота си не съм носила такива чорапи. Ако зависеше от мен, щях да си бъда в Америка и да нося истински чорапогащи, а не чорапи, които все се смъкват. Кажете ми, къде в Иран мога да си купя чорапи, които не се смъкват?
Жената ме погледна благо:
— Зная, зная — каза тя внимателно и се отдалечи. Невероятно, но бях попаднала на разбрана полицайка. В този момент болката в душата ми бе по-остра отвсякога. Как копнеех да се озова в общество, където ще мога да се обличам както си искам. И ще мога да дишам свободно.