— Толкова съм щастлив, че ще си дойдете — ми каза той. — Само не се бавете.
Тихо, плачех, защото разбирах, че той едва ли ще изкара деня и аз никога няма да го видя отново. Ако изобщо отидех в Америка, то щеше да бъде за погребението му.
— Ще се моля за тебе, докато трае операцията — му казах.
— Да искаш, значи да можеш — рече той. Усетих как силата се връща в гласа му. После той продължи. — Нека да поговоря с Муди.
— Татко иска да говори с теб — промълвих аз и му подадох слушалката.
— Татко, искаме да дойдем и да те видим — каза Муди. — Толкова много ни липсваш.
Чамсей и Зарий заедно с мен и Махтоб слушаха тези думи. Всички знаехме, че Муди лъже.
Телефонният разговор приключи набързо, беше време за операцията.
— Благодаря ти за това, което каза на татко — обърнах се към Муди, като се мъчех да потисна надигащото се в него безумие.
Той изсумтя нещо. Когато пожелаеше, можеше да бъде добър актьор. Знаех, че няма никакво намерение самият той да отиде в Америка или да пусне Махтоб с мен. Каква ли беше този път играта, която бе започнал?
Муди приемаше пациенти до късно вечерта. Махтоб вече си беше легнала, тревогата за дядо й и възбудата от предстоящото пътуване за Америка правеше съня й неспокоен. Лежах в леглото и сълзите сами се стичаха по страните ми. Скръбта по баща ми, който може би бе вече мъртъв, ме задушаваше. Плачех заради мъката на майка ми, сестра ми и брат ми, заради Джо и Джон, които трябваше да понесат загубата на дядо им, без аз да съм край тях да ги утеша. Плачех и за Махтоб и не знаех как ще успее да се справи с това допълнително бреме. Тя беше чула баща й да казва, че ще отидем в Америка да видим дядо й. Как можех аз, как изобщо беше възможно някой да й обясни, че никъде няма да замине и че дядо й вече го няма?
Тази нощ Муди влезе в спалнята около десет и половина. Седна на леглото до мен. Беше нежен и внимателен, търсеше начин да ме утеши.
Дори и в най-голямото си отчаяние аз не преставах да мисля как двете с Махтоб можем да се измъкнем от Иран.
— Ела с нас — казах. Не искам да отивам в Америка сама. Иска ми се да дойдеш с нас. Искам да сме тримата. Наистина имам нужда от теб в такива моменти. Няма да се оправя без теб.
— Не, не мога да дойда — каза. — Ако дойда, ще загубя работата си в болницата.
Следващите ми думи бяха моят последен опит да направя невъзможното реалност. Опитах се да го кажа естествено, сякаш не го бях репетирала през цялото време. Казах:
— Ами тогава, нека взема със себе си поне Махтоб, какво ще кажеш?
— Не. Тя трябва да ходи на училище.
— След като тя няма да дойде с мен, и аз няма да замина — заявих.
Той се изправи и без да каже дума, излезе от стаята.
Мамал ще уреди всичко необходимо — ми каза Муди на следващата сутрин. — Толкова се радвам, че ще отидеш да видиш семейството си. Кога искаш да заминеш? И кога ще се върнеш?
— Не искам да заминавам без Махтоб.
— Ще заминеш — каза той ледено.
— Ако замина, то ще е само за два дни.
— Какви ги приказваш? — каза Муди. — Ще ти ангажирам полет до Корпус Кристи.
— Защо ще ходя там?
— За да продадеш къщата. Няма да заминеш, ако не обещаеш да продадеш къщата. Пътят не е малко. Няма да ходиш само за няколко дни. Ще отидеш там и ще продадеш всичко, което имаме. Ще донесеш доларите. Няма да си идваш без доларите.
Ето каква била работата, ето какъв бил безумният замисъл, скрит зад внезапното решение на Муди да ме пусне в Америка. Изобщо не се интересуваше от баща ми, майка ми, синовете ми и останалите близки. Не го беше грижа за радостта, която това пътуване щеше да ми донесе. Той искаше парите. И очевидно смяташе да използва Махтоб като заложник, за да е сигурен, че ще се върна.
— Няма да го направя — извиках. — Няма да отида. Като отида на погребението на баща ми, няма да ми е до продажби. Не е толкова лесно да се продаде всичко. А и в такъв момент как бих могла да го направя?
— Знам, че не е лесно — ми кресна Муди, — Не ме интересува колко дълго ще стоиш: Не ме интересува колко време ще ти отнеме. Но няма да се върнеш, преди да си го направила.
Щом Муди отиде на работа, изтичах навън и взех такси, което ме закара до офиса на Амал. Той изслуша внимателно поредните усложнения в объркания ми живот.
По лицето му се четяха болка и съчувствие.
— Може би мога да отида за ден-два, само за погребението — предложих аз. — А след това Махтоб и аз ще избягаме, както го бяхме запланували.
— Не отивай — посъветва ме Амал. — Ако отидеш, никога няма да видиш Махтоб. Сигурен съм в това. Той няма да ти позволи да се върнеш обратно в страната.