— А какво ще правя с обещанието, което дадох на татко? Толкова пъти го лъгах.
— Не отивай.
— Ами ако отида и донеса парите? Мога да донеса пари и за бягството ни.
— Не отивай. Баща ти не би искал да те види, като знае, че Махтоб е все още в Иран.
Амал беше прав. Знаех го и аз.
Знаех, че ако напусна Иран само за пет минути, Муди ще ме откъсне от Махтоб завинаги. Независимо от уредения живот, който водехме в последно време, знаех, че ще е по-доволен, ако не стоя на пътя му. Щеше да задържи при себе си нашата дъщеря. Щеше да разбие всичките ми надежди, като ме принуди първо да разпродам всичко, което притежаваме, след това да му изпратя парите, преди да ми позволи да се върна. Получеше ли парите, бях сигурна, че ще се разведе с мен и никога няма да ми позволи да се върна в Иран. Щеше да си вземе иранка за жена и тя щеше да стане новата майка на Махтоб.
Разговорът ми с Амал промени посоката си.
— Не може ли да ускорим бягството, преди той да ме е принудил да замина? — попитах.
Амал се размърда нервно на стола си. Разбираше, че плановете му вървят мудно. Съзнаваше, че събитията са достигнали критичната си точка, но чудеса не можеше да прави.
— Много е важно — каза той, както беше казвал много пъти досега — всичко да бъде уточнено, преди вие с Махтоб да напуснете Муди. Рисковано е да се криете в Техеран, докато изгладим подробностите. Много малко са пътищата, водещи извън града. Лесно ще те открият, ако те причакат на летището или на другите изходи на града.
— Така е — съгласих се. — Но трябва да побързаме.
— Ще се опитам — каза Амал. — Ти не се безпокой.
Обясни ми, че ще ми трябва ирански паспорт. Сегашният ни ирански паспорт, с който бяхме влезли в страната, не вършеше работа, защото беше за тримата. За да го използваме, трябваше да пътуваме заедно. Сама не можех да го ползвам, нито можех да пътувам с американския си паспорт, който Муди бе скрил някъде. Трябваше ми личен ирански паспорт.
— Невъзможно е да ти изкара паспорт бързо — убеди ме Амал. — Обикновено се чака около година. Дори когато някой се опитва да ускори нещата, дори и да има връзки, то пак ще отнеме поне шест седмици или два месеца. Не съм чувал някой да е успявал за по-малко от шест седмици. За това време ще ви изведа от страната. Имай търпение.
Следобеда говорих със сестра ми Каролин. Татко беше издържал операцията. Беше жив. Каролин каза, че докато го карали към операционната, обяснявал на докторите и сестрите, че Бети и Тоби ще си дойдат. Сигурна беше, че това му е дало сили. Но все още бил в безсъзнание и докторите не давали гаранция за живота му.
Вечерта у дома дойдоха Мамал и Меджид. Прекараха вечерта в офиса на Муди, обсъждайки подробностите по пътуването, което бях твърдо решена да не направя. Бях сама в кухнята, когато Махтоб влезе. Изражението на лицето й ми подсказа, че нещо много лошо се бе случило. Не плачеше, но в очите й се четяха гняв и болка.
— Ти ще заминеш и ще ме оставиш, нали? — каза тя.
— Какво говориш?
— Татко ми каза, че заминаваш за Америка без мен. И тук сълзите рукнаха.
Приближих се, за да я прегърна, но тя се дръпна назад.
— Обеща ми, че никога няма да заминеш без мен — плачеше тя. — А сега ме оставяш.
— Какво ти каза татко? — попитах.
— Каза ми, че ме оставяш и няма да ме видиш никога вече.
— Хайде, ела — казах й аз и взех ръката й. Усещах как кипя отвътре. — Нека заедно поговорим с татко за това.
Блъснах вратата на кабинета и се изправих срещу мъжете, които заговорничеха там.
— Защо си и казал, че ще замина за Америка без нея? — изкрещях.
Муди също изкрещя:
— Няма смисъл да го крием от нея. Ще трябва да свикне с това. Най-добре е да започне още сега.
— Няма да ходя никъде!
— Заминаваш!
— Никъде не заминавам!
Продължихме да си крещим един на друг. Никой не отстъпваше. Всеки държеше на своето. Мамал и Меджид, изглежда, не се вълнуваха от думите ми, нито от техния ефект върху Махтоб.
Излязох от стаята. Качихме се с Махтоб в спалнята. Притиснах я в обятията си и заповтарях:
— Махтоб, няма да замина без теб! Никога няма да те оставя.
Махтоб искаше да ми вярва, но виждах, че не може. Много добре познаваше властта, която баща й имаше върху двете ни.
Опитах отново:
— Не искам татко да знае, но ако той не промени решението си до полета, ще се разболея така, че да не мога да се кача в самолета. Но да не вземеш да кажеш това на татко.
И все пак усещах, че не ми вярва докрай, а аз не смеех да й кажа за Амал. Още беше рано.
Плака дълго, а след това заспа и остана вкопчена в мен до сутринта.