Муди отиде в паспортната служба и прекара там целия ден, отчаян от дългите опашки и бюрократичната нека-дърност. Както Амал бе предсказал, върна се с празни ръце.
— Ще трябва да отидеш сама — рече. — Ще отидеш утре. Аз също ще дойда с теб.
— Ами Махтоб — попитах, опитвайки се бързо да намеря някакъв изход. — Ти беше там цял ден. Знаеш, че няма да свършим рано. Няма да успеем да се приберем, преди тя да се върне от училище.
Муди се замисли.
— Ще отидеш сама — каза той накрая. — Ще ти обясня какво да направиш. Аз ще остана вкъщи и ще изчакам Махтоб.
Вечерта в кабинета си той попълни молбата ми за паспорт, като прикачи към нея подробна бележка, обясняваща, че баща ми е на легло. Описа ми как да стигна до паспортната служба и ми каза името на човека, който щеше да ме очаква.
Налагаше се да отида. Трябваше да спазя уговорката с паспортния служител, защото Муди със сигурност щеше да провери. Бях сигурна, че ще се върна с допълнителни документи за попълване и с достатъчно поводи за протакане.
Службата приличаше на лабиринт от коридори и врати, с дълги опашки от мъже и също толкова дълги опашки от жени, които се надяваха да получат изходна виза от Иран. Така дълго бях мечтала и аз за тази възможност, а сега се ужасявах от мисълта, че ще я получа. Открих човека, с когото Муди ми беше уговорил среща. Той ме поздрави любезно, заговори нещо неразбираемо на фарси, поведе ме през редица от стаи, като използваше къде авторитета, къде лактите, за да си пробие път. Постигнатото все пак не изглеждаше кой знае какво и това ме радваше.
Най-накрая ме въведе в стая с няколкостотин мъже. Огледа се, откри един млад иранец и го затегли към мен, докато му нареждаше нещо на фарси.
— Говоря английски — каза младият човек. — Това е мъжкото отделение. — Не беше нужно да го казва. — Той иска вие да почакате тук. След около час-два ще намине да види какво става.
— А какво ще става?
Младият човек преведе цяла поредица въпроси и отговори.
— Ще ви дадат паспорт.
— Днес?
— Да. Тук на тази опашка.
Опитах да спечеля време.
— Но аз тепърва трябва да си подам документите.
— Не може да бъде.
— Така е. Ето сега нося молбата.
— Така или иначе ще ви дадат паспорт. Почакайте тук. Двамата мъже си тръгнаха и ме оставиха във властта на обзелата ме истерия. Нима беше възможно? Муди още чакаше разрешението си да практикува медицина. Въпреки хвалбите му той и семейството му имаха малко влияние сред медицинската бюрокрация. Дали пък ние с Амал не бяхме подценили влиянието, което Муди имаше тук? Или може би Мамал? Или Меджид? Или дори Баба Хаджи, със своите познанства във външнотърговския бизнес? Спомних си за Зия Хаким, първия от роднините на Муди, когото видях на летището, и колко лесно се бе промъкнал през митницата.
От ужас ми се виеше свят. Чувствах се абсолютно безпомощна сред стотиците иранци — сама жена в този мъжки свят. Нима наистина това щеше да стане? Нима сатанинският план на Муди ще успее?
Исках да избягам. Отново да се озова по улиците на Техеран. Можех ли да отида в посолството? Или в полицията? При Амал? Там я нямаше Махтоб. Тя беше у дома в ръцете на моя враг.
Останах на мястото си и продължих бавно да напредвам заедно с опашката, най-малкото защото Муди щеше да поиска пълен отчет за действията ми от познатите си тук.
Опашката се скъсяваше със застрашителна скорост. Случвало ми се бе да чакам с часове за хляб, месо или изпочупени яйца. Как е възможно за паспорт да се чака по-малко? Трябваше ли точно тук да попадна на експедитивност?
Дойде моят ред. Подадох документите на навъсения чиновник. Той от своя страна ми подаде паспорта. Стоях като втрещена, без да знам какво да правя. Всичко се беше объркало в главата ми, но когато излязох от службата, реших, че мога малко да позакъснея. Беше едва един. Муди не можеше да знае точно кога съм получила омразния документ.
Трябваше да намеря изход от този нов капан. Взех такси към офиса на Амал.
За първи път пристигах при него, без да му се обадя предварително, и на лицето му се изписа изненада и уплаха. Разбираше, че положението е критично.
— Не мога да повярвам — каза той, като гледаше паспорта. — Това е нещо нечувано! Не съм и сънувал за такива връзки. И аз имам връзки там, но подобно нещо не е по силите ми.
— Какво да правя сега? — попитах. Амал разгледа внимателно паспорта.
— Тук се казва, че си родена в Германия — забеляза той. — Защо? Къде си родена?
— В град Алма, в Мичиган.
Амал се замисли.
— На фарси Алман означава Германия. Добре. Кажи на Муди, че утре ще трябва пак да отидеш там, за да оправят грешката. Този паспорт просто няма да мине. Иди пак в паспортната служба утре сутринта. Остави го и си тръгни. Не им давай възможност да го поправят веднага! После ще кажеш на съпруга си, че са го задържали. Ще им отнеме време да го оправят.