Една от задачите на пасдарите бе да следят дали жените се обличат както трябва. Беше ми трудно да разбера защо се обръща такова внимание на благоприличието. Тук жените кърмеха бебетата си съвсем открито, без изобщо да ги интересува, че излагат на показ гърдите си — важното бе главите, брадичките, китките и глезените им да бъдат старателно покрити.
И както ми беше казал Муди, ние принадлежахме към елита на това странно общество. Семейството бе почитано и уважавано и много по-образовано и интелигентно от обикновените ирански семейства. Дори Амех Бозорг бе олицетворение на мъдростта и чистотата в сравнение с хората от улиците на Техеран. А бяхме и относително богати.
Муди ми беше казал, че ще вземе две хиляди долара в пътнически чекове, но очевидно бе донесъл много повече и искаше да ги харчи, без да прави сметка. Освен това на Мамал му доставяше огромно удоволствие да ни пъха в ръцете пачки банкноти, за да ни демонстрира собственото си благосъстояние и престиж и за да ни се отплати за всичко, което бяхме направили за него в Америка.
Курсът на долара към риала бе голяма загадка. Банките разменяха сто риала за долар, ала Муди каза, че курсът на черно бил много по-изгоден. Подозирах, че именно това е целта на излизанията му без нас. Муди имаше толкова много пари, че му беше невъзможно да носи всичките. Тъпчеше с тях джобовете на дрехите си, окачени в гардероба на спалнята.
Сега ми стана ясно защо но улиците ходят хора с цели бали банкноти. За да си купиш нещо дребно, бяха нужни куп риали. В Иран няма кредитни карти и никой не пазарува с чекове.
И двамата с Муди загубихме всякаква представа за относителната стойност на тези пари. Приятно ни беше да се чувстваме богати и харчехме с лека ръка. Купихме си ръчно бродирани калъфки за възглавници, ръчно израбо-тени рамки с инкрустации от двайсет и два каратово злато и изящно изработени миниатюрни картини. Муди купи на Махтоб златни обици с диаманти, а на мен — пръстен, гривна и пак златни обици с диаманти. Подари ми и нещо специално — златно колие на стойност три хиляди долара. Знаех, че в Щатите то струва много повече.
Двете с Махтоб се захласнахме по дългите пакистански роби от лъскава материя и Муди веднага ни купи по една.
Избрахме си обзавеждане за две стаи. Мебелите бяха изработени от полиран дъб с изящна златна инкрустация във формата на листа и тапицирани с екзотична дамаска. Единият комплект бе за столовата, а другият — диван и кресло — за дневната. Маджид обеща да провери какъв е редът за изпращането им в Америка. Охотата, с която Муди закупи мебелите, притъпи до голяма степен страхо-вете ми. Значи наистина възнамеряваше да се върнем у дома.
Една сутрин, докато Зохре се готвеше да ни отведе с Махтоб и още няколко наши родственички на пазар, М уди ми връчи дебела пачка риали. Този ден попаднах на италиански гоблен — метър и половина, на два и половина — щом го зърнах, веднага си представих колко хубаво ще стои на стената в стаята ни. Струваше двайсет хиляди риала, което прави около двеста долара. След пазаруването ми останаха доста пари и аз ги задържах за следващия път. Муди харчеше с широка ръка и знаех, че няма да се разсърди, нито дори да забележи.
Почти всяка вечер у някого от многобройните роднини на Муди имаше събиране. Двете с Махтоб неизменно бяхме предмет на любопитство. Тези вечери бяха изключително досадни, но ни служеха за оправдание да излезем, макар и за малко, от ужасния дом на Амех Бозорг.
Скоро стана ясно, че роднините на Муди се делят на две категории. Половината клан живееше като Амех Бозорг — безразличен към мръсотията, презиращ западните обичаи и идеали, до крайност верен на фанатизма на шиитите, чийто духовен водач бе аятолах Хомейни. Другата половина изглеждаше по-европеизирана, по-податлива на промени, по-културна и по-приятелски настроена и определено по-чиста. Те бяха склонни да разговарят на английски и се отнасяха ио-добре с Махтоб и мен.
Посещенията ни у Реза и Есей бяха голямо удоволствие за нас. В своя дом племенникът на Муди се държеше с мен приятелски и много любезно. Изглежда, Есей също ме харесваше. Тя използваше всяка възможност да упражнява скромния си английски. Благодарение на Есей и няколко от останалите роднини скуката и изолацията се понасяха по-леко.
Но като американка, рядко ми позволяваха да забравя, че съм враг. Една вечер например бяхме поканени в дома на братовчедката на Муди Фатме Хаким. След като се омъжат, някои иранки приемат фамилното име на съпруга си, но повечето запазват моминските си имена. В случая с Фатме това нямаше никакво значение, защото тя бе родена Хаким и се бе омъжила за Хаким, свой близък роднина. Беше сърдечна жена на около петдесет години, която се осмеляваше да озарява Махтоб и мен с усмивките си. Не говореше английски, но докато вечеряхме на пода в хола им, демонстрираше подчертано благоразположение към нас. Съпругът й, необичайно висок мъж, прекарваше по-голямата част от времето си в молитви и четене на Корана, а около нас се носеше вече познатият шум от роднински разговори, от които ни се надуваше главата. Синът на Фатме бе странен индивид — трийсет и пет годишен, висок не повече от метър и трийсет, с инфантилна физиономия. Чудех се дали не е поредното генетично увреждане в семейството на Муди.