— Добре.
Тръгнах си от офиса на Амал и прекосих целия град. През ума ми минаваха какви ли не планове. Толкова се бях замислила за тази грешка в паспорта, че като се прибрах, Муди ме хвана неподготвена.
— Къде беше? — изръмжа той.
— В паспортната служба.
— Те ми се обадиха в един часа и ми казаха, че вече са ти дали паспорта.
Говореше тихо и злобно.
— Така ли?
— Да.
— Е, съжалявам, че закъснях. Движението по улиците беше отвратително. И докато сменя всички тези автобуси…
Муди ме погледна подозрително. Беше готов да ме обвини в лъжа, но аз отклоних вниманието му.
— А и тези тъпаци! — казах и му бутнах паспорта в ръцете. — Погледни! След като ги чаках цял ден, те да объркат паспорта ми. Написали са Германия. Трябва да го отнеса обратно и да ги накарам да го оправят.
Муди разгледа паспорта внимателно и се увери, че казвам истината. Паспортът не отговаряше на свидетелството ми за раждане.
— Утре! — изръмжа той и повече нищо не каза.
На сутринта го помолих да ме пусне в паспортната служба сама. Предишния ден се бях справила добре. Той обаче дори не изслуша доводите ми. Пренебрегна вече записаните си пациенти и ме натика в едно радиотакси. Изкомандва шофьора и скоро отново се оказахме в паспортната служба. Той откри приятеля си, даде му паспорта и само след пет минути коригираният документ беше отново в ръцете му. Като с вълшебна пръчка.
Сега вече имах официално разрешение да напусна Иран.
Сама.
Муди ми запази място за един швейцарски полет. Самолетът тръгваше от Техеран в петък на 31 януари.
— Всичко е готово — каза Амал. — Най-сетне. Беше вторник сутрин, три дни преди моя полет. На следващия ден двете с Махтоб трябваше да тръгнем, докато Муди е на работа. Щяхме да изпреварим плановете му с два дни.
Обсъдихме с Амал всичко до най-малките подробности. Въпреки неговите усилия планът му да летим до Бандар Аббас и да напуснем страната с моторница още не беше готов. Тъй като действията на Муди ни принуждаваха да бързаме, Амал се беше насочил към един от резервните планове. С Махтоб щяхме да пътуваме от Техеран до Захидан със самолет, който излиташе в девет часа сутринта. После щяхме да се присъединим към един отряд от професионални контрабандисти, да преминем през скалистите планини до Пакистан. Контрабандистите щяха да ни придружат до Кета в Пакистан. Оттам щяхме да отидем със самолет до Карачи.
Обзе ме паника, защото преди време бях прочела във вестника за една австралийска двойка. Били отвлечени от разбойнически племена в Кета и откарани в Афганистан, където ги държали цели осем месеца, преди да ги пуснат. Можех да си представя ужасите, които са преживели.
Разказах на Амал за прочетеното.
— Истина е — каза. — Непрекъснато стават такива неща, но няма начин да се избяга от Иран, без да се рискува.
Опита се да ме успокои, като ме увери, че племенният вожд на тази територия контролирал и двете страни на границата и му бил личен приятел.
— От всички начини да се избяга от Иран — каза той — този е най-безопасният. Връзките ми там са най-сигурни. Планът ни за Бандар Аббас, пък и другите се бавят. Поради снеговете Турция е недостъпна. По това време на годината контрабандистите я избягват. Снегът е много дълбок и времето — много студено. Във всеки случай пътят през Захидан е по-безопасен, защото човекът там ми е приятел, а и патрулите по границата с Турция са доста повече.
Време беше да се действа. Не можехме повече да се успокояваме с магическата фраза на Амал: „Имай търпение.“ Сега идваше ред на девиза на баща ми: „Да искаш, значи да можеш.“
Оставих на съхранение при Амал една найлонова торба. В нея имаше резервно бельо за Махтоб и за мен, както и някои неща, с които не исках да се разделя. Едното от тях беше огромен тежък гоблен, в бледомораво, светлосиньо и сиво. Бях го сгънала на малък квадратен пакет. Бях взела и мускалите с шафран, подарени ми за Коледа от Амех Бозорг.
Толкова много неща се въртяха в главата ми, докато говорехме с Амал. Новините от Америка бяха и добри, и лоши. Татко упорито се бореше със смъртта, надявайки се, че ще може да ни види. На следващия ден, без да й казвам каквото и да е, трябваше да накарам Махтоб да забави приготовленията си за училище. Трябваше да уредя нещата така, че да изпусне училищния автобус. След това трябваше да тръгна с нея, уж да я изпратя. И чак тогава, на улицата, далече от Муди, трябваше да й съобщя радостната новина, че заминаваме за Америка. И докато нищо неподозиращият ми съпруг е на работа, трябваше да се срещна с хората на Амал и да отлетим за Захидан.