Каква ирония! Щяхме да тръгнем но същия път, който ни предлагаше мис Алави. Какво ли се бе случило с нея? Може би е арестувана. А може би е успяла да избяга от страната. Искаше ми се да е така.
— Колко ще струва това? — попитах Амал.
— Искат 12 000 долара — отговори той. — Не се безпокой за това. Ще ми ги изпратиш, когато се върнеш в Америка.
— Ще ги изпратя веднага — обещах аз. — Благодаря ти.
— Можеш винаги да разчиташ на мен.
Защо Амал правеше всичко това за Махтоб и мен, защо заложи 12 000 долара на моята почтеност? Струваше ми се, че отгатвам някои от отговорите, въпреки че никога не го попитах.
Преди всичко аз искрено вярвах, че Амал е отговорът на моите молитви — и християнски, и мюсюлмански. В крайна сметка почитахме един и същи Бог.
Имаше нещо, което Амал искаше да докаже на себе си, на мене, на света. В продължение на осемнайсет месеца бях заложник в една страна, която за мен беше изцяло населена със злодеи и негодници. Продавачът Хамид беше първият, който ми доказа, че не е така. Мис Алави, Чамсей, Зарий, Фереще и още няколко души ми бяха показали, че националността не е определяща за хората. Дори и Амех Бозорг по такъв странен начин беше проявила ако недруго, то поне някакви добри намерения към мен.
Сега беше ред на Амал. Мотивите му бяха прости и в същото време заплетени и объркани — той искаше да помогне на две невинни жертви на иранската революция. Не искаше нищо в замяна. Радостта му, ако успеехме, щеше да бъде най-добрата отплата.
Но щяхме ли да успеем?
Вестникарската история за отвлеченото австралийско семейство и предупрежденията на мистър Винкоп в посолството ме плашеха. Когато за първи път споменах пред него възможността да се използват контрабандистите, мистър Винкоп ме предупреди:
— Те ти взимат парите, завеждат те до границата, изнасилват те, а после те убиват или те предават на властите.
Предупрежденията вече нямаха смисъл. Изборът бе направен. В петък можех да се кача на самолета за Америка и спокойно да си отида вкъщи, за да не видя дъщеря си никога вече. Или утре да я взема за ръка и да предприемем най-опасното пътуване, което можех да си представя.
Наистина нямах никакъв избор.
Бях готова да умра в планините, които отделяха Иран от Пакистан, но да върна Махтоб в Америка.
Слязох от оранжевото такси и се разтреперах от ледения вятър. Трудно се вървеше през кишата по тротоарите, но потънала в мисли, не забелязах как изминах няколкото пресечки до дома. Скоро Махтоб ще се върне от училище. После Муди ще се върне от работа. Вечерта щяха да дойдат Чамсей, Зарий и семейство Хаким, за да се сбогуваме. Всички те знаеха, че заминавам в петък, за да се видя с умиращия си баща, и ще се върна след погребението. Трябваше да събера сили, за да прикрия надеждите и страховете, които изпълваха мислите ми.
На крачка от дома вдигнах глава и видях Муди и Мамал да стоят до вратата, вперили поглед в мен. Муди беше ядосан и не обръщаше внимание на студения вятър.
— Къде си ходила? — кресна той.
— По магазините.
— Лъжеш! Къде са ти покупките?
— Търсех подарък за мама. Нищо не можах да намеря.
— Лъжеш — повтори той. — Нещо си намислила. Прибирай се! Ще стоиш вътре, докато не стане време да тръгнем за летището в петък.
Мамал си тръгна. Муди ме вкара вътре и повтори нареждането си. Нямах право да напускам къщата. Не можех да използвам телефона. Той щеше да ме държи като затворничка през следващите три дни, докато не дойде време за самолета. Беше си взел отпуск от работа. Щял да стои у дома и да ме надзирава. Прибра телефона при себе си в кабинета. Прекарах следобеда в затворения преден двор, точно срещу прозорците на кабинета му. Направихме с Махтоб снежен човек и го увихме с шал в любимия цвят на Махтоб — лилавия.
Отново бях притисната до стената. Утре нямаше да се срещнем с хората на Амал, а и нямаше как да му разкажа за последното и най-страшно усложнение.
Треперех от страх и студ, докато чаках гостите. Гледах да съм заета с нещо, а всъщност трескаво обмислях положението. Трябваше да се свържа с Амал. Той щеше да измисли как да ни изведе от тази къща. Потреперих, къщата наистина беше изстинала. В главата ми започна да зрее една идея.
— Отоплението е спряло — оплаках се на Муди.
— Повредено ли е, или ни е свършило горивото? — попита той.
— Ще отида да говоря с Малихех. Може да е от пещта — казах, като се надявах, че думите ми звучат естествено.
— Добре.
Тръгнах към апартамента на Малихех уж без да бързам. Попитах я на фарси мога ли да използвам телефона й. Тя кимна. Знаех, че няма да разбере нищо от телефонния разговор на английски.