— За кога я искате?
— До две седмици.
Това беше малко притесняващо, но те предложиха да поемат ипотеката ни и да ни изплатят разликата в брой. След покриване на разходите щяхме да получим повече от двайсет хиляди долара, а ние се нуждаехме така отчаяно от тези пари.
— Добре — съгласих се аз.
Когато Муди се върна у дома и научи за сделката, направо почервеня от гняв.
— Къде можем да се преместим за две седмици? — разфуча се той.
— Парите ни трябват — казах твърдо. — Трябва да ги имаме.
Спорихме дълго, но това беше само повод да излеем дълго събираното ни недоволство един към друг. Битката беше неравна, защото Муди вече не беше в състояние да ми противостои. Направи немощен опит да се наложи, но и двамата бяхме наясно, че той вече е паднал от трона си.
— Ти ни докара до това положение — викнах му аз. — Няма да чакаме, докато изгубим всичко. Ще я продадем.
Принудих го да подпише договора за продажбата.
Следващите две седмици времето не стигаше за нищо. Трябваше да преровя килери, чекмеджета и долапи и да опаковам всичко, което бяхме натрупали през престоя си в Алпина, при все че още не ми беше ясно къде ще отидем. Муди не си помръдваше пръста.
— Поне опаковай книгите си — казах.
Той имаше голяма библиотека с медицински трудове и с книги, свързани с ислямската пропаганда. Една сутрин му тикнах в ръцете няколко кашона и му рекох:
— Ще си събереш книгите още днес.
В края на трескавия ден, когато се върнах от работа, го заварих да седи апатично все още по халат, неизбръснат и неизмит. Книгите му си стояха на полиците. Избухнах отново:
— Искам да си събереш вещите още тази вечер. Утре се качваш на колата и заминаваш за Детройт, и да не се връщаш, докато не си намериш работа. Повече не мога да търпя. Нямам намерение да живея по този начин дори и само още една минута.
— Не мога да си намеря работа — замрънка той.
— Не си и опитал.
— Не мога да работя, докато не бъде вдигната забраната.
— Не е задължително да се занимаваш с анестезия. Можеш да работиш и друго.
Той успя да измърмори само някакви несериозни оправдания.
— Не съм се занимавал с друго от години — каза малодушно. — И не искам да се занимавам.
Точно като Реза, който не искаше да приеме друга работа в Америка освен президент на фирма.
— И аз не искам да правя много неща, но се налага — извиках още по-разгневено. — Провали живота ми! Повече няма да живея по този начин с теб. Ти си мързелив. Възползваш се от положението. Със седене тук работа няма да намериш. Трябва да си потърсиш. Господ няма да ти я тикне в ръцете. А сега се махай и не се връщай, докато не си намериш работа или… — Думите сами се изплъзнаха от устата ми, преди да осъзная какво говоря — …или ще се разведа.
Нямаше и съмнение, че ултиматумът ми беше искрен.
Муди се подчини. Още на следващата вечер ми звънна от Детройт. Беще получил работа в клиниката. Трябваше да започне следващия понеделник сутринта, веднага след Великден.
Защо ли бях чакала толкова дълго? И защо не се бях налагала по-често в миналото?
Великденските празници през 1983 година прекарахме в голяма тревога. Трябваше да излезем от къщата на Разпети петък, Муди трябваше да започне работа в Детройт следващия понеделник. До сряда все още не бяхме намерили квартира. Бяхме ужасно притеснени, но същевременно аз изпитвах някакво задоволство. Поне правехме нещо.
Един клиент от кантората, в която работех, беше вицепрезидент на местната банка и като разбра за затрудненията, ми предложи временно разрешение. Банката притежаваше къща с просрочена ипотека, която можехме да наемем за известно време. Подписахме договора на Разпети петък и още веднага се заехме с преместването. В края на седмицата Муди най-неочаквано се разработи и ми помогна да подредим къщата. В неделя ме целуна и тръгна за Детройт. Целуваше ме за първи път от месеци и с изненада усетих, че го желая. Работата в клиниката не го удовлетворяваше, но вече се чувстваше малко по-добре. Това, че успя да получи работата толкова лесно, беше особено полезно за смачканото му самочувствие. Заплатата беше добра. Е, не можеше да се сравнява с парите, които получаваше в болницата, но така или иначе това бяха почти деветдесет хиляди долара на година.
Начинът ни на живот ми напомняше за времето, когато той ме ухажваше. През седмицата всеки се занимаваше със своите служебни задължения, а през уикенда пътувахме ту аз до Детройт, ту той до Алпина.
Постепенно духът на Муди се възраждаше.
— Добре се справяме — ми каза по време на една от срещите ни.
Чувстваше се на седмото небе от щастие винаги щом ни видеше. Махтоб се хвърляше в обятията му и той се разтапяше от удоволствие.