Отлетяха пролетта, лятото и есента. Въпреки че Муди мразеше Детройт, атмосферата в големия град не поощряваше фанатизма и той беше убеден, че тук е професионалното му бъдеще.
Що се отнася до мен, аз отново се почувствах свободна. През седмицата всички решения взимах сама. В събота и неделя отново се отдавах на любовта. Може би само така нашият брак можеше да просъществува.
Това ми стигаше за момента.
През март на 1984 година ми се обадиха от Техеран. Мъжки глас, едва сричащ на английски със силен акцент, се представи като Махамад Али Годси. Каза, че е племенник на Муди. Като се имаше предвид склонността на членовете на семейството му да се женят за близки роднини, това родство можеше да означава почти всичко. Струваше ми се, че има стотици иранци, които Муди смяташе за свои племенници.
Попита как сме двете с Махтоб и се опита да проведе непринуден разговор. Когато попита за Муди, записах телефона му и го уверих, че ще кажа на Муди да му се обади.
Предадох посланието в Детройт и Муди ми се обади още същата вечер. Това било Мамал, каза той, четвъртият син на сестра му Амех Бозорг. Муди обясни, че Мамал винаги бил слаб, но през последните няколко месеца направо измършавял. Лекарите в Техеран решили, че има язва на стомаха, и го оперирали, но той продължил да слабее. Отчаян, Мамал взел самолета за Швейцария, за да се консултира с тамошните специалисти. Швейцарските лекари му казали, че иранските хирурзи съвсем са объркали работата при първата операция. Обадил се на чичо си в Америка за съвет. Не знаел къде да се оперира.
— Нищо не го посъветвах — рече Муди. — Ти какво ще кажеш?
— Нека дойде тук — предложих аз. — Ще му помогнем да избере болницата, в която да се оперира.
Муди беше доволен и прие идеята ми с радост.
— Но е трудно да се изнасят пари от Иран — каза той.
— Можеш да платиш операцията му — отвърнах — Смятам, че ще направиш същото и за семейството ми, ако се наложи.
— Добре. Чудесно.
Всичко беше организирано много бързо и след броени дни Мамал вече летеше за Америка. Денят, в който пристигна, беше един петък в началото на април. Муди смяташе да го посрещне на летището и да го докара направо в Алпина за уикенда и да го запознае с нас.
Като изключим необузданите революционери, които бяха нахлули в живота ни в Корпус Кристи, повечето иранци, които познавах, бяха културни и възпитани хора. Имаха, разбира се, старомодно отношение към жените, но като цяло то намираше израз в учтивост, която бе по-скоро ласкателна. Очаквайки племенника на Муди, аз се заех да приготвя иранска вечеря. Бях решена да се държа приветливо с него.
За съжаление отвратих се от Мамал още щом прекрачи прага на дома ми. Беше дребен на ръст, като повечето иранци, но независимо от това, а може би поради това се държеше нагло и арогантно. Винаги изглеждаше развлечен. Имаше рядка брада и мустаци, малки, хлътнали очи, които гледаха през мен, сякаш не съществувах. Цялото му поведение като че казваше „Коя си ти?“, или пък „Аз те превъзхождам“.
Нещо повече, тревожеше ме влиянието му върху Муди. Щом влезе, първите му думи бяха:
— Трябва да ни дойдете на гости в Иран. Всички очакват да ви видят двете с Махтоб.
Тази идея ме ужасяваше. Първата вечер двамата мъже прекараха в оживени разговори на фарси. Може би беше разбираемо, и все пак се безпокоях, че Муди ще приеме предложението на Мамал. Те обаче говореха само на фарси и аз бях напълно изключена от разговора, въпреки че английският на Мамал беше приемлив.
Не след дълго започнах да броя часовете, които оставаха до края на уикенда, очаквайки мига, в който Муди и Мамал щяха да потеглят за Детройт. Но в неделя следобед Муди рече:
— Нека да остане тук с теб, докато уредя формалностите по операцията му.
— Не — казах. — Той е твой племенник и твой гост. Муди ми обясни, че е зает по цял ден в клиниката, а Мамал имал нужда от грижи. Трябвало да яде само лека храна, затова да си взема няколко дни отпуск, докато насрочат операцията.
Нямаше място за възражения. Усетих, че Муди отново си възвръща властта над мен. Съгласих се мълчаливо, като си казах, че това ще продължи само няколко дни.
Исках всичко да мине добре. Беше ми жал за Мамал, защото на летището бяха загубили багажа му. Приятелката ми Анни Куреджиан, арменка, която бе шивачка, дойде с мен да купим няколко комплекта дрехи за Мамал. После взе да ги стесни, за да станат на неестествено хилавото му тяло.
Мамал прие подаръците, без да ми благодари, хвърли ги в стаята си и продължи да носи вмирисаната си риза и дънки.
Когато багажът му се намери, оказа се, че е пълен с подаръци за нас. Вътре обаче нямаше никакви дрехи — очевидно е възнамерявал да изкара няколко месеца в Америка с едни и същи дрехи.