Как обаче да изпълня обещанието си? Можеше ли Муди да качи на самолета една жена, която рита и крещи? Защо не? Едва ли някой ще го спре. Можеше да ме натъпка с успокоителни и да ме натовари като безжизнена пратка. Можеше да направи каквото си пожелае.
Фереще дойде късно да се сбогуваме и се опита да ме утеши, доколкото може. Играта бе приключила. Вече не можех да се преструвам на щастлива мюсюлманска съпруга. Нямаше никакъв смисъл.
Муди се появи и поиска чаша чай. Попита Фереще за съпруга й и тя отново се обля в сълзи. Всички си имахме проблеми.
„Моля те, Господи — повтарях аз, — помогни ни двете с Махтоб да успеем да се измъкнем от Муди. Моля те, моля те, моля те.“
Не знам дали чух линейката, дали видях светлините й да влизат през прозореца и да се плъзват по стените на стаята, или просто мечтаех за тях? Не се чу никаква сирена. Те просто се бяха озовали отпред. Като привидение.
Наистина беше линейката! Спешен случай! Муди трябваше да отиде в болницата.
Забоде очите си в мен. Как щеше да отиде в болницата и да ме остави сама? Какво можех да направя? Къде можех да избягам? Той се поколеба за миг, разкъсван от дълбокото си недоверие към мен и лекарското си чувство за дълг. Не можеше да откаже спешното повикване, но не можеше и да ме остави сама.
Фереще също усети дълбочината на драмата му.
— Аз ще остана с нея, докато се върнеш — каза тя на Муди.
Той не й отговори, само грабна лекарската си чанта и скочи в чакащата линейка.
Нямаше го. Не знаех кога ще се върне. След пет часа или след половин — зависеше от спешния случай.
Летаргията ме напусна. Стегнах се. Това беше шансът, за който се бях молила. Трябваше да направя нещо. Веднага!
Фереще беше добра приятелка, на която можех изцяло да се доверя. Но тя не знаеше нищо за Амал, за тайните кроежи в моя живот. Не можех да я въвлека във всичко това. Съпругът й беше в затвора за мисли против правителството и дори само това правеше положението й рисковано. Не, трябваше да й създавам допълнителни неприятности.
Изчаках да минат няколко минути от неизвестния ми запас от време. След това подметнах безгрижно:
— Трябва да изляза, за да купя цветя. Ще ходим на гости тази вечер.
Бяхме поканени на прощална вечеря от нашата съседка Малихех. Предлогът беше приемлив, тъй като поднасянето на цветя беше част от добрия тон.
— Добре, ще те закарам — каза Фереще.
Чудесно предложение. Така щяхме по-бързо да се отдалечим от квартала. Набързо приготвих Махтоб, опаковах няколко неща и скочихме в колата на Фереще.
Тя паркира пред магазина за цветя, на няколко преки от нас, а когато отвори вратата, за да излезе, аз й казах:
— Остави ни тук. Имам нужда от малко чист въздух. С Махтоб ще се приберем пеша.
Това ми прозвуча безумно. Кой ли би искал да се разхожда в студа и кишата.
— Моля те, нека те закарам — настоя Фереще.
— Не. Наистина имам нужда от чист въздух. Искам да повървя.
Примъкнах се до шофьорското място и я прегърнах.
— Остави ни — повторих. — Ти върви. Благодаря ти за всичко.
В очите й имаше сълзи, когато ми каза:
— Добре.
Двете с Махтоб слязохме от колата. Проследихме с очи Фереще, докато се отдалечи.
Студеният вятър щипеше лицата ни, но това не ме интересуваше.
Взехме две оранжеви таксита едно подир друго, като се отдалечихме от нашата част на града и скрихме следите си. Най-сетне слязохме на покритите със сняг улици и намерихме уличен телефон. Набрах директния телефон в офиса на Амал с треперещи пръсти. Той отговори веднага.
— Това е наистина последният ни шанс — казах. — Трябва да тръгна веднага.
— Дай ми още време — рече Амал. — Нещата не са докрай уредени.
— Не! По-добре да рискуваме. Не тръгна ли сега, губя Махтоб.
— Добре. Ела!
Той ми даде адреса на един апартамент близо до офиса и ме предупреди да внимавам да не ме проследят.
Окачих слушалката и се обърнах към Махтоб, за да споделя с нея чудесната новина.
— Махтоб — казах, — отиваме си в Америка. За мой ужас тя заплака.
— Какво има? — попитах. — Нали тази сутрин ми каза, че искаш да те заведа в Америка.
— Да — подсмърчаше тя. — Искам да се върна в Америка, но не точно сега. Искам да си взема зайчето.
Стиснах зъби, за да не избухна.
— Слушай — казах, — нали купихме зайчето от Америка? — Тя кимна. — Значи ще купим ново. Какво искаш, да си отидеш в Америка или да се прибереш у дома при татко?
Махтоб престана да плаче. В очите на шестгодишната си дъщеря видях растяща решителност. Муди не беше успял да я подчини. Духът й беше превит, но не и пречупен. Не беше станала покорно иранско дете, а си беше моята решителна американска дъщеря.