По време на вечерята това създание ме заговори на английски с подчертан британски акцент. Въпреки че се зарадвах да чуя английска реч, поведението му ми се стори странно. Като религиозен човек, той не ме погледна нито веднъж по време на краткия ни разговор.
След вечеря, забил поглед в отсрещния ъгъл, ми каза:
— Бихме искали да се качите горе. Муди, Махтоб и аз го последвахме на втория етаж, където за наша изненада се озовахме в дневна, обзаведена по американски. Рафтовете по стените бяха пълни с английски книги. Синът на Фатме ме покани да седна в средата на нисък диван. Муди и Махтоб се настаниха от двете ми страни.
Докато оглеждах познатата обстановка, в стаята влязоха и други членове на семейството. Разположиха ce така, както повеляваше съществуващата в дома йерархия, като оставиха най-почетното място за съпруга на Фатме. Погледнах въпросително Муди. Той сви рамене — явно не знаеше какво ще последва.
Съпругът на Фатме каза нещо на фарси и синът му ми преведе въпроса, отправен към мен:
— Харесва ли ти президентът Рейгън?
Изненадана, се опитах да проява любезност и със запъване отвърнах:
— Ами да.
Последва канонада от нови въпроси.
— А харесваше ли ти президентът Картър? Какво е мнението ти за отношенията на Картър с Иран?
Млъкнах, защото нямах никакво желание да бъда поставяна в положението да защитавам родината си, притисната до стената в пълна с иранци стая.
— Не желая да обсъждам тези неща. Политиката никога не ме е интересувала.
Но те не отстъпиха.
— Добре де — каза синът, — сигурен съм, че преди да дойдеш тук, си чула какво ли не за потисканите ирански жени. А сега, след като си разбрала, че това не е истина, след като виждаш, че всички тези приказки са лъжи, какво мислиш?
Не можех да мълча при този смехотворен въпрос.
— Не бих казала, че точно това виждам — отвърнах аз. Бях готова да поспоря относно потисничеството спрямо иранките, но не и в компанията на самодоволни мъже, излъчващи превъзходство, които премятаха в ръце броениците си и само мърмореха „Аллах е велик“, докато омотаните им в чадори жени се свиваха в покорно мълчание.
— Не желая да обсъждам подобни неща — възпротивих се аз. — Отказвам да отговарям на каквито и да било въпроси.
Обърнах се към Муди и рекох: — Да си вървим. Този разпит не ми харесва.
Муди бе хванат натясно между загрижеността към жена си и задължението да показва своето уважение към роднините си. Не направи нищо и разговорът продължи на религиозни теми.
Синът измъкна от полицата една книга и я надписа: „На Бети. Приеми този подарък от сърце“.
Книгата бе сборник афоризми от Имам Али, основателят на шиитската секта. Обясниха ми, че самият Мохамед бил посочил Имам Али за свой наследник, но след смъртта на пророка сектата на сунитите се добрала със сила до властта и завладяла голяма част от ислямския свят. Ето това било основното противоречие между сунитите и шиитите.
Приех подаръка любезно, но вечерта не ми се понрави. После пихме чай и си тръгнахме.
Като се прибрахме в стаята си в дома на Амех Бозорг, двамата с Муди се спречкахме.
— Държа се крайно нелюбезно — каза ми той. — Трябваше да се съгласиш с тях.
— Но това, което казват, не е вярно.
— Напротив, вярно е — отвърна той.
За моя изненада собственият ми съпруг издекламира партийния лозунг на шиитите, че в Иран жените имат най-много права.
— Ти си предубедена — рече той. — Никой не потиска жената в Иран.
Не можех да повярвам на ушите си. Той сам виждаше, че иранските жени са робини на съпрузите си, че религията и правителството им ги ограничават и потискат на всяка крачка. Най-ярък пример бе деспотичното разпореждане да се обличат по този древен и дори нездравословен начин.
Тази вечер си легнахме скарани.