— Искам да отида в Америка — промълви тя.
— Тръгвай бързо — казах. — Трябва да вземем такси.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Бети? — попита младата жена през процепа на леко открехната врата.
— Да.
Тя отстъпи назад и ни пусна да влезем. Цял час се бяхме лутали из Техеран, сменяйки няколко таксита.
— Амал каза да ти предложа храна, ако си гладна — каза жената.
Не бях гладна, нито пък Махтоб. Толкова много неща се въртяха в главите ни, че не ни беше до храна, но решихме, че трябва да използваме всяка възможност, за да събираме сили.
Очакваше ни пълна неизвестност.
— Да — отвърнах. — Благодаря.
Жената метна едно черно русари на главата си, което закри младото й лице. Приличаше на ученичка. Какво знаеше за нас? Каква ли беше връзката й с Амал?
— Скоро ще се върна — каза тя и излезе.
Остави ни сами. Веднага изтичах да дръпна пердетата.
Апартаментът беше малък и разхвърлян, но по-сигурен от улицата. В хола имаше канапе със счупени пружини. В спалнята нямаше легло, а завивките бяха пръснати но пода.
Страхът е заразителен и моят се оглеждаше в очите на Махтоб. Дали Муди се бе върнал у дома? Дали вече се е обадил на полицията?
В очите на Махтоб обаче имаше и нещо повече от страх. Имаше възбуда и надежда. Най-сетне правехме нещо. Тягостните месеци на бездействие бяха зад гърба ни.
Главата ми гъмжеше от въпроси. Какво ще стане, ако не успеем бързо да напуснем Техеран? Всички казваха, че за да успее едно бягство, трябва да бъде планирано до минутата. Ето че вече бяхме нарушили най-важното правило.
Грабнах телефона и се обадих на Амал, за да му съобщя, че сме пристигнали благополучно.
— Ало — чух познатия глас.
— Тук сме — казах.
— Бети! — извика той. — Толкова се радвам, че сте успели да се доберете до апартамента. Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Свързах се с някои хора и ще работя цяла нощ. Засега все още няма нищо сигурно.
— Моля те, побързай!
— Разбира се. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. — След това продължи: — Момичето ще ви донесе храна, но след това ще трябва да си тръгва. Утре рано сутринта ще дойда да ви донеса закуска. Никъде не излизайте и стойте далеч от прозорците. Ако ви трябва нещо, ще ми се обадите — по всяко време на нощта.
— Добре.
— Сега искам да запишеш нещо — каза той. Оставих слушалката и потърсих в чантата си химикалка и къс хартия. — За да ви изведем от Техеран, трябва да имаме малко време — каза Амал. — Искам да се обадиш на съпруга си. Трябва да го убедиш, че все още има шанс да се върнеш.
— Да се обаждам на Муди е последното нещо, което бих искала да направя — възразих аз.
— Знам, но се налага.
Даде ми точни указания какво да кажа и аз си записах.
Скоро след това младата жена се върна с една иранска пица и две бутилки кола. Благодарихме й и тя си тръгна.
— Не ми се яде — каза Махтоб, като гледаше неапетитната пица.
На мен също не ми се ядеше. В този момент адреналинът ни заместваше всякаква храна.
Погледнах си бележките, преписах ги, проучих ги и мислено изрепетирах целия разговор. После осъзнах, че всъщност само отлагам разговора. Вдигнах слушалката и неохотно набрах домашния си номер.
Муди отговори още при първото позвъняване.
— Аз съм — казах.
— Къде си? — сопна ми се той.
— У една приятелка.
— Каква приятелка.
— Няма да ти кажа.
— Веднага се прибирай вкъщи! — нареди той. Както можеше да се очаква, Муди беше настроен войнствено, но аз продължих, следвайки инструкциите на Амал.
— Трябва да си поговорим за някои неща — казах. — Бих желала да уредим този въпрос, ако и ти искаш.
— Искам. — Гласът му стана по-спокоен и ласкав. — Ела, прибери се у дома и ще уредим нещата — предложи той.
— Не искам всички да разберат какво се е случило — рекох. — Не казвай на никого, нито дори на сестра си. Това е лично наш проблем и ние ще трябва да го обсъдим. През последните няколко дни Мамал се върна в живота ти и нещата тръгнаха зле. Няма изобщо да разговаряме, ако не се съгласиш с това.
Муди не остана доволен от моята упоритост.
— Ти само се прибери и тогава ще поговорим — повтори той.
— Ако се прибера, ще оставиш Мамал да ми грабне Махтоб и после ще ме заключиш, както се закани, че ще направиш.
Муди се обърка, не знаеше какво да ми каже. Тонът му стана по-успокоителен.
— Нищо такова няма да се случи. Не се бой. Отложил съм всичките си часове за утре. Ела у дома, прибери се. Ще вечеряме и после цяла нощ ще можем да говорим.
— Няма да замина в петък.
— Това не мога да ти обещая.