— Работя денонощно — каза той. — Трудно е, защото повечето хора нямат телефон.
— Кога тръгваме? — попитах го аз.
— Още не знам, затова искам пак да се обадиш на съпруга си, но не оттук. Аз ще остана с Махтоб, а ти ще се обадиш от уличен телефон. Ще решим какво да му кажеш.
— Добре — отвърнах.
Махтоб и аз вярвахме безрезервно на Амал. Тя не би се съгласила да остане сама с никой друг и, общо взето, разбираше какво става. Кимна в знак на съгласие и продължи да дъвче дъвката си.
Следобед напуснах относителната безопасност на апартамента и се озовах сред уличната гмеж на Техеран. За първи път от година и половина се радвах, че имам чадор, зад който да се скрия. Замръзнах, докато стигна телефонната кабина на ъгъла. С безчувствени пръсти взех слушалката и набрах номера. Извадих листа с указанията на Амал, които си бях нахвърляла.
Обади се Меджид.
— Къде се намираш? — попита. — Къде си? Пренебрегнах въпроса му и попитах:
— Къде е Муди? Искам да говоря с него.
— Ами, Муди не е у дома. Отиде до летището.
— Кога ще се върне?
— След около три часа…
— Трябва да говоря с него.
— Той също иска да говори с теб. Моля те, ела си.
— Добре тогава, утре ще доведа Махтоб и адвоката си и ще говорим, но не искам никой друг да присъства. Кажи му, че ще дойда между единайсет и дванайсет или между шест и осем часа. Само тогава адвокатът ми е свободен — излъгах аз.
— Ела между единайсет и дванайсет — каза Меджид. — Той отложи прегледите си за утре. Но не води адвоката.
— Не, без адвоката си няма да дойда.
— Доведи Махтоб и ела сама — настоя Меджид. — Ще измислим нещо. И аз ще бъда тук.
— Не ти вярвам — казах. Преди, когато Муди ме биеше и заключваше, ти и твоето семейство си стояхте настрана, нали?
— Сега е различно — рече Меджид.
Изсмях се мислено и това ми подейства добре.
— Предай му само каквото те помолих.
След разговора се разтреперах от страх. Знаех защо Муди е отишъл на летището — за да изтегли иранския ми паспорт от бюрото на „Суис еър“. Дали следващата му стъпка нямаше да бъде полицията?
Дори анонимността на чадора не ми бе достатъчна. Чувствах се като гола. Полицията бе навсякъде — със заредено оръжие. Имах усещането, че всички погледи са впити в мен, че ме следят.
Сега вече знаех, че каквито и опасности да криеше бягството ни, трябваше да ги приема. Колкото и зловещи да бяха контрабандистите в Северозападен Иран, не можеха да бъдат по-опасни от моя съпруг. Вече бях ограбвана, отвличана и изнасилвана. Освен това без съмнение Муди бе способен и да ме убие.
Като се върнах в апартамента, Амал каза:
— Тръгвате тази нощ!
Извади една карта и ми показа пътя — дългия и труден преход от Техеран до Табриз, после през планините, контролирани както от кюрдски бунтовници, така и от патрули пасдар. Кюрдите бяха враждебно настроени и към правителството на шаха, и към това на аятолаха.
— Ако някой те заговори, няма да казваш нищо — предупреди ме Амал. — Нито за мен, нито, че си американка. Абсолютно нищо. Мълчиш и толкоз.
Контрабандистите трябваше да ни преведат от Техеран до границата, да ни прехвърлят през нея в линейка на Червения кръст и да ни оставят в град Ван в планините на Източна Турция. Оттам нататък трябваше да се оправяме сами. Нямаше да минем границата на граничен пункт, така че в нашите американски паспорти нямаше да има съответните печати за влизане. Турските власти щяха да се усъмнят в документите ни. В случай, че ни хванат, нямаше да ни върнат в Иран, но със сигурност щяха да ни задържат.
От Ван трябваше да вземем самолет или автобус до Анкара и оттам — право в американското посолство. Едва тогава щяхме да бъдем в безопасност. Амал ми даде шепа монети.
— Обаждай ми се от всеки уличен телефон по пътя — каза. — Внимавай какво говориш. — Вдигна поглед към тавана и се замисли. — Есфахан — каза той името на един ирански град. — Това ще бъде нашата парола за Анкара. Като стигнеш Анкара, ще ми кажеш, че си вече в Есфахан.
Искаше ми се Амал да поостане. В негово присъствие се чувствах по-сигурна. Но той бързаше да доуточни подробностите, преди да е настанала суматохата на мюсюлманския петък.
Дали това беше последният ми петък в Иран? Молех се на Господа да е така.
Здравият разум надделя. Какво да взема със себе си? Погледнах тежкия гоблен, който бях пренесла в офиса на Амал. За какво ми е това? Нищо не ми трябва! Само да стигна вкъщи, нищо повече!
Бижутата можеха да бъдат обърнати в пари, часовникът — също, затова ги напъхах в торбата заедно с малкото бельо, книжките за оцветяване и връхни дрехи.