Бяхме готови. Оставаше ни само да изчакаме сигнала за тръгване.
Амал се обади към шест часа и каза:
— Тръгвате в седем.
Един час. След всички тези дни, седмици, месеци ни оставаше само един час. Но и преди бях преживявала разочарования. Мисълта ми се зарея. Мили Боже, молех се аз, какво правя? Моля те, бди над нас. Моля те, каквото и да стане, погрижи се за дъщеря ми.
В седем и десет пристигна Амал с още двама мъже, които не бях виждала преди това.
Бяха млади, около тридесетте. Единият беше облечен в джинси, тениска и кожено яке и говореше малко английски. Приличаше на Фонзи от „Щастливи дни“. Другият беше с брада и носеше късо палто. Държаха се приятно с мен и Махтоб.
Нямаше време за губене. Помогнах на Махтоб да се облече, след което покрих лицето си с чадора. Обърнах се към Амал, за да се сбогуваме.
— Сигурна ли си, че това е, което искаш да направиш? — попита Амал.
— Да — отговорих аз. — Искам да се махнем оттук. Той се просълзи и каза:
— Обичам ви и двете. — След това се обърна към Махтоб. — Имаш страхотна майка, грижи се за нея.
— Непременно — обеща тя тържествено.
— Благодаря ти за всичко — казах. — Ще ти изпратя дванайсетте хиляди долара, щом се върна в Америка.
— Добре — съгласи се той.
— Ти направи толкова много за нас. Трябва някак да ти се отблагодаря.
Амал погледна дъщеря ми. Тя изглеждаше уплашена. Страхуваше се.
— Единствената отплата, която искам, е да видя Махтоб усмихната — каза. После повдигна края на чадора ми и леко ме целуна по бузата. — Сега побързайте — рече той.
Двете с Махтоб излязохме заедно с младия човек, който приличаше на Фонзи. Вторият остана с Амал.
Фонзи ни покани в една невзрачна на вид кола, паркирана на улицата. Качих се и взех Махтоб в скута си. Потеглихме по здрач в неизвестна посока, където ни очакваха опасности и неясно бъдеще. „Това е — помислих си. — Или ще успеем, или не. Дано Господ да ни пази.“ Докато си пробивахме път през бибикащите коли, озъбените шофьори и намръщените пешеходци, все си мислех, че Господ не би искал да ни отреди такъв живот.
Струваше ми се, че клаксоните и шофьорските ругатни са насочени специално срещу нас. Стисках чадора си така, че само лявото ми око бе незакрито, и въпреки това се усещах ужасно беззащитна.
Движехме се към северната част на града. Изведнъж Фонзи натисна спирачките, завъртя рязко кормилото и зави в малка алея.
— Хайде, бързо! — заповяда ни той.
Слязохме и бързо ни наблъскаха на задната седалка в друга кола. Нямаше време за въпроси. Няколко непознати се качиха в колата след нас и потеглихме. Фонзи остана.
Огледах новите си спътници. Махтоб и аз бяхме точно зад шофьора — мъж между трийсет и четирийсет години. До него седяха момче на около дванайсет години и един по-възрастен мъж. По средата на задната седалка имаше момиче на възрастта на Махтоб, а до него — жена. Всички те говореха на фарси, но толкова бързо, че нищо не можех да разбера. Държаха се свойски един с друг и затова реших, че са семейство.
„Кои бяха тези хора? Какво знаеха за нас? И те ли се опитваха да избягат?“
Шофьорът пое на запад, като криволичеше из градските улици по посока към изходната магистрала. В покрайнините ни спряха за полицейска проверка. Един полицай надникна в колата, като бавно местеше автомата от лице на лице. Но това, което видя, бе най-обикновено иранско семейство, излязло на разходка в петък вечер — седем души, наблъскани в една кола. Махна ни да продължаваме.
Щом стигнахме магистралата — модерна, с по две ленти в двете посоки, увеличихме скоростта до осемдесет мили в час. Жената на задната седалка опита да ме заговори на някаква смесица от малко английски и повече фарси. Тя не биваше да знае, че сме американци, но очевидно знаеше. Направих се, че не разбирам, а малко след това се престорих на заспала, за да пресека всякакви опити за разговор. Махтоб спеше.
Амал ми бе обяснил, че Табриз се намира на около 300 мили от Техеран, а оттам до границата имало още 100 мили. Останалите пътници задрямаха. Хубаво би било и аз да подремна, но не можех.
Отминавахме крайпътни табели с имена на непознати градове — Казвин, Текистан, Зиаабад.
По едно време, доста след полунощ, някъде между Зиаабад и Занджан, шофьорът намали скоростта. Уплаших се, като видях, че колата се насочи към паркинга на една бензиностанция и малко крайпътно кафене. Другите ме поканиха да изляза навън, но аз не исках да рискувам.
Боях се, че полицията вече ни търси. Посочих им заспалата Махтоб като извинение.
Семейството отиде в кафето и остана там, както ми се стори, доста дълго време. Отпред имаше много паркирани коли. Завиждах на Махтоб за дълбокия й сън. Така за нея времето летеше неусетно. Ех, да можех да затворя очи и да се събудя в Америка!