Човекът се върна в камиона и потегли. Нашата кола го последва, но скоро го загубихме из натоварените улици. Известно време обикаляхме напосоки. „Защо се бавехме толкова много? Какво става?“ — чудех се аз. Беше събота — денят, в който трябваше да отида с адвоката си при Муди. Кога ли ще разбере, че съм го измамила? Кога ли ще се обади в полицията? Или вече го е направил? Нямах никаква представа. Сетих се за Амал. Досега не бях имала възможност да му се обадя, както ме бе помолил. Вероятно се тревожеше.
Ами какво щеше да стане с Джо и Джон и родителите ми в далечния Мичиган? Дали Муди щеше да им се обади? Какво щеше да им каже? Сигурно щяха да се разтревожат за живота ни, както се тревожеха за живота на татко? Дали не ги очакваха три погребения наскоро?
Напуснахме града и се запътихме по магистралата на запад. Часовете се нижеха в пълно мълчание, нарушено от един-единствен инцидент.
— Недей — изръмжа шофьорът и погледна Махтоб през рамо.
— Риташ седалката — казах на Махтоб и прибрах краката й под нея.
Най-сетне свихме по черен път към една изоставена къща. Веднага след нас спря и един камион — същият, който бяхме видели в града. Сигурно ни бе проследил. Двете с Махтоб трябваше да се прехвърлим в камиона, после колата се отдалечи и ние останахме с шофьора и един непознат.
Шофьорът приличаше по-скоро на американски индианец, отколкото на иранец. Гарвановочерната му коса бе грижливо подстригана и сресана. Имаше високи скули и навъсено изражение, което ме плашеше.
Другият изглеждаше по-приветлив. Беше висок, слаб и излъчваше увереност. Когато камионът излезе на заден ход на страничния път пред изоставената къща, той се усмихна и рече на фарси:
— Казвам се Мосен.
Изминахме стотина метра и свърнахме в малко селце с разпръснати далеч една от друга къщи. Въпреки че беше много студено, децата тичаха нагоре-надолу боси и съвсем леко облечени. Спряхме и шофьорът изскочи от колата. Изтича до една тухлена ограда, надигна се на ръце и надзърна от другата страна. Пътят беше свободен и той ни направи знак да се приближим. Мосен се премести на мястото на шофьора и камионът запълзя напред. Металната врата беше отворена и влязохме вътре. След това я заключиха.
Двете с Махтоб скочихме от камиона в калта на един двор, пълен с пилета и овце, после влязохме в нещо като обор насред двора. Някои от животните се вмъкваха след нас. Вътре беше ужасен студ. Обърнах се към Махтоб:
— Трябва да си мълчиш. Няма да ми превеждаш, освен ако не те помоля. Не показвай, че разбираш езика. Престори се на уморена, уж ти се спи. Тези хора не бива да знаят нищо за нас.
Прегърнах я, за да я стопля, и огледах обора. На пода бяха постлани дълги шарени черги, съшити една с друга. Покрай стените имаше одеяла. Мъжете донесоха керосинова печка, запалиха я, придърпаха тънките покривки от пода и ни кимнаха да седнем.
Настанихме се възможно най-близо до печката и се увихме със студените влажни одеяла, но при вкочаняващия студ топлината на огъня почти не се усещаше. Миризмата на керосин проникваше навсякъде. Не можех да си намеря място. Размърдах се, защото не можех да реша как ще бъде по-топло — със или без влажните одеяла. Очевидно чакахме нещо, но не знаех какво.
— Ще се върна — рече Мосен и излезе заедно с другия човек.
Скоро влезе жена в пълна кюрдска носия, толкова различна от безцветните дрехи на жените в Техеран. Носеше една върху друга няколко шарени, дълги до пода поли, стегнати в кръста и бухнали по-надолу, сякаш хълбоците и бяха огромни. На гърба й бе препасано едногодишно бебе. То имаше същата голяма глава и широки черти като намръщения ни шофьор. Предположих, че е негово.
Жената непрекъснато ходеше нагоре-надолу. През отворената врата я виждах как шета из двора. След това влезе вътре и започна да събира чергите и одеялата от пода и да ги подрежда едно върху друго, после измете голия под с метла, направена от сноп сухи бурени, завързани с парцал. Докато работеше, в обора се разхождаха няколко пилета. Жената ги прогони и продължи да мете.
„Какво ли следва“ — чудех се аз. — „Дали наистина Мосен и другият щяха да се върнат за нас? Какво знае тази жена за нас? Какво си мисли за нас?“ Беше невъзможно да се разбере, защото, погълната в домакинската си работа, тя просто не ни забелязваше.
Остави ни сами за малко, после се върна с хляб, сирене и чай. Колкото и гладни да бяхме, сиренето бе вмирисано и изобщо не можеше да се яде. Изпихме си чая и се постарахме да погълнем повече от сухия хляб.
Вечерта мина в унило мълчание и бездействие. Двете с Махтоб треперехме от страх и студ, ясно съзнавайки уязвимостта си. Бяхме дълбоко затънали в покрайнините на една страна, в която животът бе толкова примитивен. Ако тези хора решат да ни използват, ние не бихме могли да им се противопоставим. Бяхме в ръцете им и можехме да разчитаме единствено на благоволението им.