Много време мина, преди да се върне Мосен. Почувствах облекчение, като го видях. Имаше нещо благородно в неговото поведение. Давах си сметка, че в своята безпомощност можех да се привържа към всеки, който поемаше ролята на защитник. Липсваше ми Амал. В началото се боях от жената в колата, а после взех да се осланям на нея. А сега на Мосен. Моят живот и животът на Махтоб бяха в ръцете му. Имах нужда да се чувствам в безопасност.
— Какво носиш в торбата? — попита той. Изпразних съдържанието върху студения каменен под — книжките за оцветяване на Махтоб, резервните ни дрехи, бижута, пари, монетите, които Амал ни даде за телефонни разговори, и паспортите ни.
— Дай ми ги! — каза той.
„Дали не иска да ни ограби“ — помислих си аз. Не можех да споря. Само успях да му кажа, че искам да задържа часовника, за да знам кое време е. Останалото му го подадох.
Мосен подреди нещата, после взе да ги преглежда.
— Утре — каза той на фарси — си облечете всички дрехи. Другото оставете.
Огледа двете ми перлени огърлици и гривната от перли и си ги сложи в джоба.
В желанието си да му се харесам изрових гримовете си и също му ги подадох.
— За жена ти — казах. Дали имаше жена? Събра парите, паспортите и златната ми огърлица.
— Задръж ги тази нощ — каза той. — Но утре, преди да тръгнем, трябва да ги взема.
— Добре — съгласих се бързо.
Надникна в читанката, която Махтоб носеше със себе си. Беше на фарси. Мушна я в пазвата си. Очите на Махтоб се насълзиха.
— Искам си я — изплака тя.
— Ще ти я върна — каза Мосен.
С всеки изминал миг този човек ставаше все по-тайнствен. Държеше се внимателно, но думите и делата му не ни оставяха място за избор. Напълни джобовете си с моите перли и ни се усмихна бащински.
— Ще се върна утре — каза той и излезе.
Жената се върна и незабавно ни приготви място за спане. Одеялата, които бе струпала в единия ъгъл, бяха разстлани на пода за нас, жената с мрачния съпруг и бебето.
Двете с Махтоб се сгушихме една в друга и тя скоро потъна в неспокоен сън.
Лежах будна до дъщеря си и се страхувах. Страхувах се да не би одеялата да се подпалят от печката, да не би Муди да е изпратил полицията по дирите ни. Страхувах се от утрешното преминаване на границата. Как ли щеше да стане? Дали щяхме да се преструваме на болни или ранени в линейката на Червения кръст?
Тревожех се за татко. За майка. За Джо и Джон.
Полека-лека съм задрямала. На разсъмване в обора беше адски студено. Махтоб цялата трепереше.
Жената ни донесе чай, хляб и от гранясалото сирене. Докато пиехме чая и дъвчехме твърдия хляб, тя се върна с поднос слънчогледово семе. Махтоб се зарадва. Толкова гладна беше, че можеше всичките да ги излапа, но вместо това ги раздели на купчинки.
— Мамо, не можем да изядем всичките днес — каза. — Трябва да си оставим малко. — Тя посочи към едната купчинка. — Това ще изядем днес, а това ще оставим за утре.
Жената шеташе из двора около малка готварска печка. Готвеше пиле — едно от онези, които се разхождаха по двора. Сама го беше заклала и изчистила. Толкова бяхме гладни! Отидох при нея да й помогна, предусещайки вкуса на топлата храна.
Пилето беше готово, чиниите — наредени на пода в обора и точно бяхме седнали, когато Мосен пристигна.
— Зуд баш! Зуд баш! — изкомандва той.
Жената скочи и се втурна навън. След малко се върна с куп дрехи. Бързо ме облече в тежка и ярка кюрдска носия, която се състоеше от четири рокли — навличаха се една върху друга. Най-горната беше от тежък кадифен брокат в ярко оранжево, синьо и розово. Около главата ми обвиха парче плат, което остана да виси от едната страна. Заприличах на същинска кюрдка.
Мосен ми каза, че част от пътя ще минем на коне.
— Нямам панталони — рекох аз.
Той изчезна за миг и ми донесе чифт дълги тесни рипсени мъжки панталони. Едва успях да вляза в тях, но други нямаше. След това Мосен ни даде по чифт дебели вълнени чорапи. Обухме ги и се намъкнахме в ботушите си.
Сега вече бяхме готови.
Мосен ми поиска парите, златната огърлица и паспортите ни, без часовника. Дадох му ги, не беше време да мисля за бижута.
Излязохме от обора, без да се докоснем до топлата храна. Качихме се в синия камион. Този път шофираше другият мъж.
— Не се безпокой, не се безпокой — повтаряше Мосен. Опита да обясни плана си на фарси, като от време на време минаваше на кюрдски или турски. Каза, че от този камион ще се прехвърлим на друг, а след това — в червена кола. Не ми стана много ясно. Тревожеше ме поведението на този мъж, у когото бяха парите и бижутата ми. За паспортите не се безпокоях, защото без визи те не струваха нищо. „Доберем ли се веднъж до американското посолство в Анкара — мислех си аз, — всичко ще се уреди.“ Не ми беше за парите и бижутата, но какво ли си беше наумил Мосен да прави с тях?