От друга страна, той беше грижлив и, общо взето, приятен. Както и моята единствена надежда. Дали щеше да остане с нас през цялото време?
— С никого не съм пресичал границата преди — каза той на фарси. — Но ти си ми сестра. Ще я пресека с теб.
Думите му ми вдъхнаха сили.
След известно време срещнахме друг камион, който пътуваше в обратната посока. Преди да се разминат, шофьорите спряха.
Махтоб и аз стъпихме на паважа. Обърнах се към Мосен, като очаквах да ни последва.
— Дай ги на човека в другия камион — рече той и ми пъхна паспортите в ръката. После шофьорът натисна газта и лицето му се скри. Повече никога нямаше да го видим.
Другият камион направи обратен завой и спря до нас. Качихме се в кабината. Това беше открит камион, нещо като джип. В кабината имаше двама мъже и аз подадох паспортите на онзи, който седеше в средата. Той ги пое внимателно, сякаш се страхуваше да не се опари. Никой не искаше да го хванат с нашите американски паспорти.
Пропътувахме съвсем малко и камионът спря. Човекът в средата ни махна да слезем и да се прехвърлим отзад в откритата, незащитена каросерия. Не можех да си представя защо трябваше да седнем отзад, но се подчиних.
След това вече продължихме със страшна скорост. Двете с Махтоб, зъзнейки, се сгушихме една в друга. Леденият вятър безмилостно пронизваше телата ни, но Махтоб издържа стоически, без да се оплаква.
В един момент се отклонихме от главния път и поехме по скалист терен без никаква пътека. След около половин миля шофьорът спря и отново ни покани в кабината.
Продължихме нататък и само от време на време минавахме покрай случайна колиба и няколко мършави овце.
Изведнъж човекът в средата посочи към върха на един хълм. Погледнах нагоре и в далечината видях профила на самотен мъж с преметната през рамото пушка. Човекът в средата поклати глава и изръмжа недоволно. После ни посочи и други такива стражи.
Изведнъж пронизителният звук на изстрел разкъса възцарилата се тишина. Последва го втори.
Шофьорът спря на мига. Двамата мъже пребледняха от страх и това удвои моя собствен. Махтоб се притисна още по-силно в мен. Останахме така в напрегнато мълчание, докато един войник със зареден автомат се затича към нас. Униформата му в цвят каки бе пристегната в кръста. Някой пъхна паспортите ни в ръцете ми. И като не знаех какво да правя с тях, мушнах ги в единия си ботуш и придърпах Махтоб към себе си.
— Не го гледай! — прошепнах на Махтоб. — Не казвай нищо.
Войникът се приближи предпазливо, надникна в камиона и насочи дулото на автомата към шофьора. Сърцето ми спря.
Войникът каза нещо на непознат за мен език. Стараех се да не поглеждам към двамата мъже, които разговаряха възбудено и шумно. Гласът на войника беше злобен и нагъл. Махтоб си пъхна ръката в моята. Не смеех дъх да си поема.
Най-накрая — след почти цяла вечност — войникът се махна. Шофьорът погледна другаря си и въздъхна с облекчение. Каквото и да бе измислил, думите бяха свършили работа.
Отново се задрусахме по неравния терен, докато стигнахме една магистрала. Военни камиони се носеха и в двете посоки. Пред нас се откри контролният пункт, но преди да го достигнем, шофьорът отби встрани и ни махна да слезем. Другият човек също слезе и ни подкани да го последваме. Очевидно трябваше да заобиколим поста.
Двете с Махтоб тръгнахме след човека през едно плоско, открито поле, покрито със сняг, лед и замръзнала кал. Приличахме на движеща се мишена. Виждахме се отвсякъде и, разбира се, от мястото на поста. Вървяхме така известно време, после стигнахме до друга магистрала с натоварено движение и в двете посоки.
Предположих, че джип или може би червената кола, за която бе споменал Мосен, ще ни чака да ни прибере. Но не, продължихме да крачим край шумните и опасни военни камиони. Махтоб вървеше, без да се оплаква.
Беше изминал близо час, когато нашият водач ни показа едно равно място в снега и ни направи знак да седнем. С помощта на фарси и на езика на жестовете ни даде да разберем, че трябва да останем на мястото, а той ще ни вземе по-късно. После се отдалечи. Махтоб и аз седнахме в снега, сам-самички в цялата вселена; проследихме го с поглед как се скри зад покрития със сняг хълм. „Защо му е да се връща?“ — казах си аз. Тук всичко изглеждаше ужасно безнадеждно. Нали Амал му бе платил, пък и стреляха по нас — защо му е да се връща? Има си прекрасно извинение.