Изведнъж разпознах човека. Негов беше портретът на стената. Това беше господарят на къщата. А жените? Вероятно бяха негови съпруги. Дали не бях напуснала едно доминирано от мъже общество, за да попадна в друго, още по-лошо.
— Кога ще тръгнем? — прошепна Махтоб. — Не ми харесва тук!
Погледнах часовника си. Наближаваше вечер.
Постепенно в стаята притъмня. Някой донесе свещ и когато мракът ни обгърна плътно, слабата трепкаща светлина допълни сюрреализма на сцената. Монотонното бумтене на печката ни унесе.
Останахме така четири часа, като подозрително оглеждахме странните мъже и жени, които ни отвръщаха със същото.
Напрегнатото очакване беше най-сетне прекъснато от кучешки лай, който предупреждаваше, че идва някой.
След няколко мига в къщата влезе възрастен човек. Той беше, както ми се стори, може би над шейсетте. Но можех и да греша. Това беше сурова страна и кожата на хората тук се състаряваше бързо. Носеше маскировъчни дрехи, рунтав калпак и армейско яке. Господарят на къщата промълви нещо, за да ни запознае.
— Салом — или нещо подобно отвърна възрастният човек.
Прекоси бързо стаята, постопли за малко ръцете си на печката, като същевременно разговаряше с другите. Беше жилав, енергичен, самоуверен. Една от жените ми донесе камара дрехи и ми направи знак да се съблека. После ми помогна да облека новите — малко по-различни от предишните. Полите им бяха още по-широки, както повеляваха обичаите на този край. Когато жената свърши, бях пристегната така здраво, че не можех да се помръдна.
Докато траеше това преобличане, възрастният мъж нетърпеливо обикаляше наоколо, в очакване да тръгнем. Щом се приготвих, той ни махна да го последваме към малката стая, където бяха ботушите ни. Каза нещо и една от жените духна свещта. Стаята потъна в мрак, нарушаван само от слабите отблясъци на керосиновата печка. Той едва открехна вратата, колкото да вземе ботушите ни. После бързо и безшумно я затвори.
Махтоб не можеше да обуе ботушите си, а аз не можех да се наведа, зада й помогна. „Побързайте“ — ръкомахаше възрастният мъж.
Най-сетне се приготвихме. Махтоб сграбчи храбро ръката ми. Не знаех къде отиваме, но бяхме доволни, че напускаме това място. Може би възрастният човек щеше да ни заведе до линейката на Червения кръст. Безмълвно следвахме водача си. „Човекът, който се беше върнал“, също излезе. Вратата хлопна зад нас. Поведоха ни към задния двор.
Разлая се куче — яростно и гръмогласно. Изтича до нас и ни подуши. Дръпнахме се уплашено. Чух цвилене на кон.
Небето бе обсипано с ярки звезди, които неизвестно защо не хвърляха никаква светлина на земята. Напротив, сиянието им се разсейваше в небето в призрачна сивееща белота. Почти не виждахме къде стъпваме.
Когато стигнахме до коня, домакинът от последните няколко часа се приближи и аз можах да различа очертанията на лицето му в сумрака. Той ми кимна за довиждане, а аз се опитах да му благодаря.
Нашият нов водач ни направи знак да се качим на коня. „Човекът, който се беше върнал“, подложи сплетените си длани така, че да стъпя върху тях, а възрастният ме издърпа върху гърба на коня. Седло нямаше, само едно одеяло, което се опитвах да оправя под себе си. „Човекът, който се беше върнал“, качи Махтоб и я сложи пред мене на коня. Вятърът ни пронизваше с ледени стрели.
— Наведи си главата по-ниско — казах на Махтоб. — Толкова е студено.
Притиснах я към себе си, за да я предпазя от студа, и се наведох да хвана гривата на коня. Конят не беше едър като американските коне, по-скоро приличаше на магаре.
Възрастният човек тръгна напред да отвори портата на двора и изчезна в тъмнината. „Човекът, който се беше върнал“, хвана коня за юздата и ни поведе след него.
Не бях яздила кон от години, а без седло — никога. Одеялото под мен се плъзгаше по кожата на животното и сякаш всеки момент можеше да падне на земята заедно с нас. Бях се вкопчила в гривата с все сила. Махтоб не спираше да трепери в обятията ми.
Напредвахме бавно в откритото поле. Възрастният мъж все нещо ни предупреждаваше — трябваше да се внимава по заледените места, които шумно се разпукваха под конските копита. Всеки звук в тази планина отекваше като изстрел и можеше да вдигне на крак бдителните патрули. Шумът беше най-големият ни враг.
Теренът ставаше все по-стръмен, извеждаше нагоре към още по-непристъпните зъбери. Конят избираше пътя си, а ние се мятахме на всички страни отгоре му. Животното старателно изпълняваше задачата си. Очевидно не му беше за първи път да минава по този маршрут.