Като стигнахме билото на един от хълмовете, конят неочаквано се подхлъзна по стръмния склон. Трусът ни завари неподготвени и двете паднахме на земята. Опитах се, доколкото можах, да поема удара върху себе си.
„Човекът, който се беше върнал“, ни помогна да се изправим и изтупа снега от дрехите ни. Лицето на Махтоб беше изпръхнало от студения вятър. Беше гладна и изтощена, но понасяше всичко мълчаливо и решително, без никакви сълзи.
Качихме се на коня и отново потеглихме. „Още не сме стигнали най-трудното — помислих си аз. — Как можах да предприема тази налудничава авантюра. Чиста лудост.“
При тази моя мисъл нощта стана още по-студена и мрачна. Звездите изчезнаха. Острият вятър безмилостно шибаше лицата ни.
Същинското изкачване не се оказа толкова трудно, защото склоновете ни пазеха от вятъра. Нагоре по хълмовете конят се движеше бързо, затрудняваха го само заледените участъци.
Спускането обаче беше коварно. Снегът раздираше кожата ни като със съчми, а преспите бяха толкова дълбоки, че всеки миг можеха да ни погълнат.
Ръцете ме боляха. Не усещах пръстите на краката си. Исках да заплача, да падна от коня и да умра. Боях се от измръзвания. Боях се, че след тази ужасна нощ ще изгубим пръстите на краката си. Горката Махтоб просто не можеше да спре да трепери.
Не можех да преценя колко време беше минало. Исках да погледна часовника си, но беше невъзможно дори да пусна гривата на коня. Времето и пространството бяха лишени от всякакъв смисъл за нас, зареяните в тъмната мразовита пустош на вечността.
Неочаквано чух гласове пред нас. Обзе ме паника. Бях сигурна, че това са патрулите. Нима трябваше да ни заловят, след като бяхме изтърпели толкова много?
Но „човекът, който се беше върнал“, продължи напред. След малко попаднахме на стадо овце. Как ли издържаха в този климат? Сигурно месото им беше жилаво, но ми се прииска да имам вълненото им руно.
Като се приближихме, видяхме, че нашият водач вече разговаря с овчаря — човек, облечен изцяло в черно. Единственото, което успях да различа, бяха профилът на лицето му и овчарската гега.
Овчарят поздрави „човекът, който се беше върнал“. После пое юздите от ръцете му и продължи да ни води напред, като си помагаше с гегата. Изостави стадото си. Погледнах назад, търсейки своя защитник, но той беше изчезнал, без да се сбогуваме.
Възрастният избърза напред, за да огледа обстановката.
С труд превалихме още едно било. След това още едно. Успявахме да се задържим върху коня, но на мен ми се струваше, че ръцете ми ги няма, че просто са замръзнали на мястото си. Изобщо не ги усещах. Няма да успеем, крещеше нещо в мен. След всичко, което бяхме преживели, нямаше да успеем. Махтоб продължаваше да трепери — единственият признак, че е жива.
По едно време вдигнах поглед и пред нас, на билото, зърнах призрачно видение — черни силуети на фона на мътнобялото небе. Там горе стояха няколко конници.
От всичко, което можеше да ни сполети, най-лошото бе да попаднем на пасдар. Те винаги изнасилвали жените и децата, преди да ги убият. Изтръпнах, като се сетих за ужасната им поговорка: „Една жена не бива да умира девствена.“
След известно време отново долових гласове напред — този път по-силни, сякаш се караха. Сега вече бях сигурна, че сме в ръцете на пасдар. Притиснах Махтоб към себе си и се разплаках.
Овчарят спря коня. Заслушахме се.
Вятърът донасяше гласове. Там някъде отпред имаше мъже, които явно не се бояха, че присъствието им ще бъде открито. По тона на разговора им вече не ми се струваше, че се карат.
Чакахме възрастния човек да се върне, но него го нямаше. Отминаха доста напрегнати минути.
Най-сетне овчарят реши, че вече може да продължим. Той подръпна коня и бързо ни поведе към гласовете.
След малко конят ни наостри уши — усети присъствието на други коне. Влязохме в кръг от четирима мъже, които разговаряха спокойно, сякаш бяха излезли на разходка сред природата. С тях имаше и три коня.
Единият мъж тихо ни поздрави. Гласът му ми се стори познат, но трябваше да минат още миг-два, за да различа чертите на лицето му. Беше Мосен. Дошъл специално, за да спази обещанието си.
— Не съм минавал границата с никого досега — рече той. — Но тази нощ ще дойда да те преведа. Сега слез от коня.
Подадох му първо Махтоб, после с облекчение стъпих на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Едва се държах на тях.
Мосен ми обясни промените в плана. След като този следобед камионът ни бил обстрелван и спрян от войника, отървали сме се само благодарение на находчивостта на шофьора ни, който съчинил някаква история, обясняваща присъствието ни в охраняваната гранична зона. Но случаят вдигнал всички на бойна нога. Сега Мосен смяташе, че не бива да минаваме границата с линейка на Червения кръст, защото ще ни подложат на кръстосан разпит. Така че щяхме да продължим на кон, докато преминем в Турция през планината, настрани от всякакви пътища.