Водачът ми остана с мен, а Мосен се върна за Махтоб. Седях безмълвно на коня си и треперех в трескаво очакване да зърна Махтоб. Очите ми засмъдяха от взиране в мрака. „По-бързо! По-бързо!“ — крещеше всичко в мен. Страхувах се Махтоб да не изпадне в истерия.
Ето я! Сгушена в скута на един от мъжете — трепереща и ококорена, но тиха.
Водачът ми махна и посочи земята:
— Турция! Турция! — прошепна.
— Слава Богу! въздъхнах дълбоко аз.
Въпреки нечовешкия студ в мен се разля чудна топлина. Бяхме в Турция! Извън Иран!
Но това все още не беше свободата. Ако турските граничари ни забележеха, можеха да открият огън но нас. Ако това ни се разминеше, най-малкото щяха да ни арестуват, а това означаваше нескончаеми разпити. Но Амал ме бе уверил, и аз му вярвах, че турските власти в никакъв случай няма да ни върнат в Иран.
Една мисъл ме накара да се разтреперя от ужас. Помислих си за двайсетте минути, които прекарах в Турция, докато Махтоб бе все още в Иран. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти!“ — прошепнах аз.
Сега усетих студения вятър. Все още бяхме в планините, сред ледената буря. Каква ли беше цената, която трябваше да платя за свободата? Сигурна бях, че някои от пръстите на краката ми са безвъзвратно измръзнали. Надявах се, че Махтоб ще се справи ио-добре от мен.
Заизкачвахме се пеш по следващото възвишение, което се оказа твърде стръмно за конете. Плъзнах се и паднах, преди водачът да успее да ме задържи. Двамата с Мосен ме изправиха на крака и подкрепяна от тях, продължих да се изкачвам нагоре. Усещах, че всеки миг мога да припадна.
За известно време съзнанието ми сякаш напусна тялото.
Докато се изкачвах към върха на планината, част от мен с изумление наблюдаваше отстрани на какво е способен отчаяният човек. Виждах се как гледам да си отпочина върху гърба на коня, слизайки по склона. След това как отново се боря със стръмнината на следващия хълм.
— Колко още има? — попитах Мосен.
— Близо е — отвърна ми той.
Опитах се да намеря утешение в тази оскъдна информация. Отчайващо се нуждаех от топлина и почивка. Имаше ли тук място, където можех да намеря подслон и да събера сили?
Отново стоях изправена срещу голия силует на поредното възвишение. То беше още по-стръмно и по-високо от предишните, а може би просто така ми се струваше поради безкрайната умора.
— Това е последното — каза Мосен.
Като слязох от коня, този път краката ми изневериха окончателно. Тупнах в снега и не можах да се изправя дори с помощта на двамата мъже. Изобщо не усещах краката си. Въпреки безкрайния студ чувствах, че цялата горя.
— Десет минути — каза водачът ми, като посочи нагоре.
— Моля ви — помолих го аз. — Нека си почина. Той не искаше и да чуе. Изправи ме на крака и ме затегли напред. Кракът ми се плъзна и аз паднах така тежко, че той изпусна ръката ми. Сгромолясах се надолу по склона, плъзгайки се може би три-четири метра. Най-накрая успях да се спра. Водачът се спусна към мен.
— Не мога повече — простенах.
Водачът ми тихо повика за помощ и Мосен дойде.
— Махтоб — прошепнах. — Къде е тя?
— Тя е добре. Мъжете я носят.
Двамата обвиха ръцете ми около раменете си и ме повдигнаха от земята. Без да казват нищо, ме повлякоха нагоре по стръмния скат. Увисналите ми крака се влачеха в снега.
Въпреки товара си мъжете крачеха нагоре леко, без дори да се задъхат.
На няколко пъти се опитах да продължа сама, но всеки път коленете ми се огъваха.
— Моля ви — проплаках. — Искам малко да почина. Отчаянието в гласа ми явно обезпокои Мосен. Той ми помогна да легна по гръб в снега, после сложи измръзналата си ръка върху челото ми да види дали горя. По лицето му се четяха съчувствие и загриженост.
— Няма да успея — едва промълвих аз.
Бях убедена, че тази нощ ще умра. Нямаше да успея, но бях измъкнала Махтоб от Иран. Тя щеше да се оправи. Това ми стигаше.
— Оставете ме — казах на Мосен. — Продължете с Махтоб. Елате утре да ме вземете.
— Не — отсече Мосен.
Силата в гласа му ме накара да се засрамя повече, отколкото ако ми бе ударил плесница. „Какво правя? — упрекнах се аз. — Толкова дълго бях чакала този ден. Трябва да продължа.“
— Добре — прошепнах.
Но нямах и капка сила. Не можех да помръдна.
Двамата мъже ми предложиха своята. Вдигнаха ме на крака и отново ме затеглиха нагоре по склона. На места преспите стигаха до кръста ми. Въпреки силата си двамата често се препъваха под тежестта на безпомощния си товар. Няколко пъти и тримата се стоварвахме заедно. Но те не се предаваха.