Аз също се почувствах по-добре. Бяхме в Турция. И Махтоб беше с мен. Усещах тялото си като пребито, но пръстите на краката и ръцете ми бяха възвърнали чувствителността си. Така че аз също бях готова за тръгване. Мосен ни заведе до един почти нов камион, с вериги за сняг върху гумите. Един от контрабандистите вече бе седнал зад волана.
Пътувахме по тесни планински пътища, които лъкатушеха по ръба на стръмни пропасти, но шофьорът ни беше опитен и веригите държаха здраво. Слизахме надолу, все по-навътре в Турция и по-далеч от Иран.
Спряхме край една ферма, където ни предложиха за закуска хляб, чай и от същото нагарчащо сирене. Въпреки че бях много гладна, не можех да ям много, но затова пък изпих няколко чаши чай с повечко захар.
Една жена донесе на Махтоб чаша топло козе мляко. Тя го опита, но предпочете чая.
Появи се дебела беззъба жена, сбръчкана и побеляла от суровия планински живот. Изглеждаше на осемдесет години. Донесе дрехи за нас с Махтоб.
Поседяхме известно време, но аз скоро започнах да губя търпение. Попитах какво става и ми казаха, че Мосен е отишъл в „града“ да вземе кола. Разбрах, че дебелата стара жена, която ни бе помогнала да се облечем, е негова майка. Жена му също била тук. Това означаваше, че Мосен е турчин, а не иранец. В действителност беше кюрд и не признаваше суверенността на границата, която бяхме пресекли миналата нощ.
Мосен се върна с кола и това предизвика голямо оживление. Пъхна в ръцете ми малък пакет, увит във вестници, и ни подкара към колата. Мушнах пакета в чантата си и се обърнах да благодаря на майката на Мосен за гостоприемството. Тя обаче ме изпревари, качи се на задната седалка и ни махна да я последваме.
Един от контрабандистите седна зад кормилото, а до него се настани малко момче.
Като потеглихме, приличахме на типично семейство турски кюрди. С огромните си размери майката на Мосен скриваше седналата до нея Махтоб. Може би именно това беше целта. Майката на Мосен се развесели от главоломната скорост, извади силни турски цигари и запуши.
В подножието на планината шофьорът намали. Скоро стигнахме до контролен пункт. Сърцето ми се сви. Един турски войник надникна в колата, обърна се към шофьора, провери документите му, но за нас не попита. Майката на Мосен изпусна кълбо дим в лицето му. Войникът ни махна да минаваме.
Продължихме по двупосочен черен път, който минаваше по високо плато. На всеки двайсетина минути спирахме на поредния контролен пункт. Всеки път сърцето ми замираше и всеки път минавахме безпрепятствено. Майката на Мосен ни бе облякла досущ като местните хора.
По едно време шофьорът спря при едно отклонение на магистралата. Момчето от предната седалка слезе, а ние продължихме към Ван.
Изведнъж осъзнах, че в общата суматоха пред тръгването ни от фермата не бях успяла да се сбогувам с Мосен, нито да му благодаря. Това ме накара да се почувствам виновна.
После се сетих за пакета, който ми бе дал. Бях го пъхнала в чантата си, без да го отворя. Извадих го, вътре бяха паспортите ни, парите и бижутата. Доларите ми стояха непокътнати, а иранските ми риали бяха превърнати в дебела пачка турски лири. Мосен ми бе върнал всичко, с изключение на златната огърлица. На Мосен дължах живота си, както и този на Махтоб. Парите и бижутата не означаваха вече нищо за мен. Мосен, изглежда, бе решил, че златната ми огърлица е достатъчно възнаграждение.
Пак спряхме до едно отклонение. Майката на Мосен запали нова цигара, слезе от колата и си тръгна, без да каже довиждане.
За Ван продължихме само ние двете и шофьорът.
По едно време шофьорът спря в безлюдна местност и ни направи знак да свалим допълнителните дрехи. Останахме само по американското си облекло. Сега вече можехме да минем за американски туристи, въпреки че ни липсваха необходимите печати в паспортите.
По пътя забелязах, че селата, през които минаваме, стават все по-големи. Скоро влязохме в покрайнините на Ван.
— Летището! — казах на шофьора.
Махтоб повтори думата на фарси и лицето на шофьора светна. Спря пред един офис, по чиито витрини бяха разлепени туристически проспекти, направи ни знак да го изчакаме и влезе вътре. След няколко минути се върна и с помощта на Махтоб ми обясни, че за Анкара има полет след два дни.
Твърде дълго. Трябваше бързо да стигнем до Анкара, преди някой да ни открие.
— Рейс? — попитах с надежда. Шофьорът не ме разбра.
— Аутобус?
— А-а — въздъхна той с облекчение.
Включи на скорост и се понесе по улиците на Ван. Спряхме на една автогара. Отново ни махна да останем в колата. Като се върна, попита:
— Лире?
Измъкнах пачката турски пари и му ги подадох. Взе няколко банкноти и изчезна, а когато отново се появи, весело размахваше два автобусни билета до Анкара. Заговори на Махтоб.