— Той казва, че автобусът тръгва в четири часа — каза Махтоб.
Погледнах часовника си. Беше едва един. Не ми се искаше да се мотая из автогарата цели три часа, затова реших да попитам за храна. Откакто бяхме напуснали сигурния си дом в Техеран, бяхме яли само хляб и слънчогледови семки с чай.
Шофьорът се огледа наоколо и ни подкани да го последваме. Заведе ни в най-близкия ресторант. Като седнахме, той доволно потри ръце.
— Готово! — рече той.
Благодарихме му за помощта. Като си тръгна, очите му се бяха насълзили.
Поръчахме си някакво неизвестно ястие, но то се оказа много вкусно — печено пиле с ориз. Да си оближеш пръстите.
Хранихме се бавно, опитвайки да убием времето си в разговори за Америка. Тайно аз се тревожех за татко. Стомахът ми бе пълен, но бях гладна за новини от семейството ми.
Лицето на Махтоб изведнъж светна.
— О! — каза тя. — Ето го пак нашия шофьор. Вдигнах поглед и го видях да идва към нашата маса.
Седна и си поръча ядене. Явно се чувстваше виновен, че ни е оставил, преди да сме се качили в автобуса.
Най-сетне тримата се запътихме към автогарата. Там шофьорът ни издири някакъв турчин, може би началника на гарата, и му разказа за нас. Турчинът ни поздрави сърдечно. Шофьорът ни каза още веднъж:
— Готово! — Очите му отново се навлажниха. Турчинът ни настани до печката. Едно момче на около десет години ни поднесе чай.
Наближи четири и турчинът дойде при нас.
— Паспорт? — попита той.
Сърцето ми трепна. Погледнах го смутено и се направих, че не разбирам.
— Паспорт? — повтори той.
Отворих чантата си и взех да ровя вътре. Той поклати глава и ме отмина. После продължи да проверява документите на останалите пътници. Сигурно знаеше, че имаме паспорти. Какво ли му бе казал шофьорът за нас?
Все още се движехме в един свят на интриги и загадки, свят на прошепнати обяснения и многозначителни кимвания.
Прозвуча официално съобщение, в което долових думата Анкара. Двете с Махтоб веднага тръгнахме след пътниците, които се качваха в модерен междуградски автобус.
Намерихме две места в дъното, отляво на пътеката. Двигателят работеше тихо и в автобуса беше топло.
Сега вече само двайсет и четири часовото пътуване до Анкара стоеше между нас и свободата.
За минути излязохме извън града. Пътувахме доста бързо за тези заледени планински пътища. Умората ме надви. Унесох се.
Като се събудих, беше непрогледна нощ. Шофьорът бе натиснал рязко спирачките, но автобусът продължаваше да се плъзга, преди да спре. Навън бушуваше буря. Пред нас бяха спрели и други, автобуси. Магистралата бе затрупана с дебели преспи сняг. Няколко автобуса бяха затънали и препречваха пътя.
Наблизо се виждаше някакво заведение — хотел или ресторант. Като разбраха, че ще има доста да се чака, повечето от пътниците тръгнаха натам.
Наближаваше полунощ. До мен Махтоб спеше дълбоко, а аз не можех да помръдна; като вцепенена наблюдавах зимния пейзаж. Отново се унесох.
Часовете минаваха, а аз ту заспивах, ту се разбуждах, тъй като отоплението на автобуса беше изключено.
На разсъмване се събудих от шума на снегорина, който разчистваше пътя напред. Махтоб често потреперваше в съня си.
Най-сетне продължихме след около шестчасово закъснение.
Махтоб се размърда, потърка очи, погледна през прозореца и ме попита:
— Мамо, кога ще стигнем? Разказах й за голямото закъснение. Автобусът се носеше с главоломна скорост през неукротимата виелица. Страхувах се, защото шофьорът караше като луд, а пътят беше опасно заледен. След всеки завой благодарях на Бога, че сме останали живи. Щеше да бъде ужасно нелепо да умрем точно сега.
Но видях смъртта — късно следобеда на същия ден. Пет-шест автобуса се бяха преобърнали, опитвайки се да преодолеят остър заледен завой. Ранени, стенещи пътници лежаха навсякъде в снега. Останалите се грижеха за тях. Стомахът ми се преобърна.
Шофьорът ни бавно заобиколи ужасната сцена. Опитвах се, но не можех да не гледам.
Невероятно, но щом отминахме задръстването, шофьорът ни отново натисна педала докрай. „Моля те, Господи, запази ни живи до Анкара“ — молех се аз наум. Отново падна нощ — втората, откакто бяхме тръгнали на това двайсет и четири часово пътуване. Този път и аз като Махтоб нетърпеливо се запитах: кога ще стигнем?
Пристигнахме в два след полунощ на голяма модерна автогара в центъра на Анкара. Двайсет и четири часовото ни пътуване от Ван до Анкара се бе превърнало в трийсет и два часово изпитание.
Денят беше сряда, 5 февруари. Беше изминала цяла седмица от внезапното ни бягство. Бягство от задушаващото надмощие на Муди. „Вече всичко е наред“ — помислих си аз.