Като слязохме на автогарата, един човек се провикна „Такси!“, и ние веднага тръгнахме след него.
— Шератон, хотел Шератон — казах, без да знам има ли такъв хотел в Анкара.
— Не.
— Добър хотел — казах аз тогава.
Докато пътувахме из улиците, той намали скоростта за момент и посочи към една тъмна сграда, затворена през нощта.
— Амрика — каза.
Посолството! Щяхме да отидем там, щом го отворят сутринта.
Таксито спря пред елегантна сграда с надпис на английски: „Хотел Анкара“.
Шофьорът ни направи знак да го почакаме, влезе вътре и след миг се върна с един администратор, който говореше английски.
— Да, имаме стая за тази нощ — каза той. — Заповядайте.
Дадох на шофьора на таксито голям бакшиш. Двете с Махтоб последвахме администратора в уютното фоайе. Попълних регистрационната карта на адреса на родителите ми в Банистър, Мичиган.
— Бихте ли ми дали паспортите си — рече администраторът.
— Да.
Порових в чантата, решена да използвам номера, който ми бе препоръчал Амал. Заедно с паспортите подадох на чиновника сто и петдесет долара.
— Ето за стаята — казах.
Чиновникът обърна повече внимание на парите, отколкото на паспортите. Усмихна се широко, после ни съпроводи заедно с пиколото до една стая, която ми се стори най-хубавата в света. Имаше две двойни легла, кресла, голяма модерна баня, гардероб и телевизор.
Щом останахме сами, двете с Махтоб се запрегръщахме.
— Можеш ли да повярваш? Сега ще си измием зъбите, ще се изкъпем и ще се наспим.
Махтоб веднага се запъти към банята, решена завинаги да измие Иран от себе си.
Изведнъж някой силно почука на вратата. „Паспортите“ — помислих си аз.
— Кой е? — попитах.
— Администраторът — чух приглушен отговор. Отворих вратата и го видях да стои с паспортите ни в ръка.
— Откъде взехте тези паспорти? — попита той намръщено. — Нямат нито входна виза за Турция, нито печат.
— Не се безпокойте — отговорих. — Този проблем ще го оправя сутринта. Ще отида в посолството.
— Не! Не можете да останете тук. Паспортите са нередовни. Трябва да извикам полицията.
— Моля ви — обърнах се към него. — Дъщеря ми е в банята. Уморени сме. Гладни сме и измръзнали. Моля ви, оставете ни само за през нощта. Рано сутринта ще се махнем.
— Не! Не може! Трябва да извикам полицията — повтори той. — Трябва да освободите стаята.
Държеше се учтиво, но непреклонно. Колкото и да ни съжаляваше, нямаше да си рискува работата. Изчака, докато си приберем оскъдния багаж, а след това ни придружи до фоайето.
Бяхме в безопасност само някакви си две-три минути.
Докато слизахме по стълбите, опитах отново:
— Ще ви дам още пари. Моля ви, оставете ни да преспим.
— Не! Не може! Съобщаваме в полицията за всички чужденци, които отсядат тук.
— Не може ли да останем поне във фоайето до сутринта? Моля ви, не ме карайте да извеждам детето отново на студа.
После ми хрумна една идея:
— Мога ли да се обадя в посолството? — попитах. Той ми разреши. Взе телефона, поговори с някого и ми подаде слушалката. Отсреща беше дежурният офицер от охраната от морската пехота.
— Какъв е проблемът, госпожо? — попита той. В гласа му се прокрадна нотка на подозрителност.
— Не ни разрешават да преспим, защото паспортите ни не са подпечатани. Имаме нужда от подслон за през нощта. Можем ли да дойдем при вас?
— Не — рязко отвърна той. — Не можете да дойдете тук.
— Какво да правя тогава? — проплаках аз отчаяно. Гласът му на военен звучеше равно.
— Как влязохте в Турция, без да подпечатат паспортите ви?
— Не бих искала да говорим за това по телефона. Просто помислете.
— Как влязохте в Турция? — попита отново той.
— На кон.
Морският пехотинец избухна в смях.
— Вижте, госпожо — изсмя ми се той. — Три часът сутринта е. Нямам време да разговарям с вас за такива неща. Това не е работа на посолството. Това е работа на полицията. Обърнете се към полицията.
— Не можете да постъпите така с мен — извиках. — Цяла седмица се мъча да избягвам полицията, а вие ме пращате при тях. Трябва да ми помогнете!
— Не виждам какво мога да направя за вас.
Затворих телефона съкрушена. Казах на администратора, че ще трябва да изчакам до сутринта, за да се видя с някого в посолството. Още веднъж го помолих да ни позволи да прекараме нощта във фоайето.
— Не мога да ви оставя тук — каза той.
Думите му бяха категорични, но тонът бе посмекчен. Може би и той имаше дъщеря. Поведението му ме обнадежди да опитам пак.